– Лий. Това е съкращение от Лийнанший, нали?
– Да. Не знам какво е истинското й име. Тя взема кръвта на смъртните и в замяна им дава вдъхновение. Така получава голяма част от силата си.
Майкъл кимна.
– Чувал съм за нея. Тази сделка, която сте сключили. Каква е тя?
Поклатих глава.
– Не е важно.
Нещо във физиономията на Майкъл се промени, изражението му се втвърди, стана по-решително.
– За мен е важно, Хари. Кажи ми.
Известно време мълчах, гледайки бебетата, след което заговорих:
– Бях още дете. Между мен и стария ми наставник Джъстин избухна конфликт. Той изпрати демон да ме убие и ми се наложи да бягам. Сключих сделка с Лий. Тя ми даде достатъчно сила, за да победя Джъстин, в замяна на моята служба. Моята вярност.
– И ти я измами.
– В общи линии, да. – Поклатих глава. – Досега не ми беше досаждала с това, а и аз се стараех да стоя по-далеч от нея. Тя не обича да се намесва в хорските дела.
Майкъл посегна към празната ножница на Аморакус.
– И въпреки това взе меча.
Потрепнах.
– Да. Предполагам, че вината за това е моя. Ако не се бях опитал да го използвам, за да се измъкна от сделката...
– Нямаше как да знаеш – обади се той.
– А трябваше да се досетя – отвърнах аз. – Не е чак толкова трудно.
Майкъл сви рамене, макар лицето му да не показваше такова безразличие като жеста.
– Станалото – станало. Но не знам каква помощ бих могъл да ти окажа без меча.
– Ще си го върнем – казах аз. – Лий няма да изтрае, тя обича да прави сделки. Ще намерим начин да го вземем от нея.
– Но трябва да действаме бързо. – Майкъл поклати мрачно глава. – Мечът няма да остане вечно в нея. Бог няма да го позволи. Ала това може да означава, че времето ми като негов притежател е изтекло.
– Какво искаш да кажеш? – попитах аз.
– Може би това е знак. Може би вече не съм достоен да Му служа по този начин. Или просто това бреме е прехвърлено на нечии други плещи. – Той се намръщи и погледна през стъклото към бебетата. – Семейството ми, Хари. Може би е време да стана пълноценен баща.
О, страхотно. Само това ми трябваше – криза на вярата и отказ от кариерата на Юмрук на Бога. Нуждаех се от Майкъл. Някой трябваше да ми пази гърба, някой, който беше свикнал да си има работа със свръхестественото. С меча или без него, той беше стабилен човек и вярата му притежаваше собствена сила. Той би могъл да е решаващата съставка, от която зависеше дали да ме убият, или да победя врага.
Освен това имаше кола.
– Да вървим. Времето изтича.
Той се намръщи.
– Не мога. Тук имат нужда от мен.
– Виж какво, Майкъл. Имаш ли вкъщи човек при децата?
– Да. Снощи се обадих на сестрата на Чарити. Тя отиде при тях. Отец Фортхил се прибра да поспи и после ще се върне.
– Можеш ли да направиш още нещо за Чарити, докато си тук?
Той поклати глава.
– Само да се моля. Тя сега си почива. И майка й пътува насам.
– Добре тогава. Чака ни работа.
– Нима очакваш от мен отново да ги изоставя?
– Не, не да ги изоставиш. Но трябва да намерим онзи, който стои зад Кошмара, и да се разправим с него.
– Но, Хари, какво ще направим? Ще убием някого?
– Ако се наложи. По дяволите, Майкъл, те може да са убили сина ти.
Лицето му се вкамени и аз разбрах, че съм попаднал в целта, че той ще ме последва и в Ада, за да накаже онзи, който е наранил жена му и детето. Бях уцелил болното му място – и се ненавиждах заради това. Браво, Хари. Дърпай душевните струни на хората като шибан кукловод.
Показах му тетрадката.
– Мисля, че можем да намерим името на Кошмара. Готов съм да се обзаложа на всичко, че Кравос го е записал в своята книга на сенките. Ако съм прав, мога да го използвам, за да се свържа с Кошмара и да проследя каишката му до онзи, който я държи в другия край.
Майкъл отново погледна през стъклото към децата, които лежаха в стаята.
– Искам да ме откараш у дома. В лабораторията ми ще успея да разбера какво става, преди нещата съвсем да излязат от контрол. След това ще отидем да се разправим с него.
Той не каза нищо.
– Майкъл.
– Добре – каза тихо той. – Да вървим.
Глава 23
Не ми беше особено уютно да работя на светлината на свещите в лабораторията ми. Знаех, че навън все още е ден, но случилото се предишната нощ пробуждаше у мен инстинктивния страх от тъмното, който беше неразделна част от всяко човешко същество. Бях ранен. Всичко, всяка сянка, всеки тихичък звук ме караха да потрепвам и да се оглеждам.
„Спокойно, Хари – казах си. – Има доста време до залез-слънце. Просто се успокой и се захващай за работа.“