– О. Да, но той е... малко зает – каза Майкъл. – Аха. Не, не съвсем. Мисля, че да, но... – Майкъл въздъхна. – Минутка само.
Чух го да трополи отново в посока към вратата в пода.
– Хари – извика ми той. – Сюзан е на телефона. Казва, че трябва да говори с теб.
Едва не се разкрещях, опитвайки се да удържа Кошмара.
– Ще й се обадя – успях да изпъшкам в отговор.
– Тя казва, че наистина е важно.
– Майкъл! – почти изпищях аз. – Малко съм зает тук!
– Хари – отвърна Майкъл със сериозен глас. – Не знам какво правиш там долу, но тя ми се струва наистина разстроена. Казва, че дълго време безуспешно се е опитвала да се свърже с теб.
Кошмара започна да ми се изплъзна. Стиснах зъби и го задържах.
– Не сега!
– Добре – рече Майкъл.
После се отдалечи от лабораторията и аз го чух как говори тихо по телефона.
Абстрахирах се от гласа му, изключих се от абсолютно всичко, с изключение на кръга, заклинанието ми и създанието на другия му край. Започвах да се изморявам, но същото се отнасяше и за него. Аз разполагах с всичкия ми инвентар, със силата и концентрацията на кръга – той беше силен, но аз можех да му въздействам, така че след още минута, минута и половина отново изкрещях: Appare!, за последен път.
Мъглата в кръга трепереше и се вихреше, докато постепенно придобиваше смътно хуманоидна форма. Фигурата нададе слаб, звънлив писък, като не спираше да се опитва да избяга.
– Не можеш да се измъкнеш! – извиках й аз. – Кой те повика тук? Кой те изпрати срещу мен!
– Магьоснико – изкрещя създанието. – Освободи ме!
– Да бе, да. Кой те изпрати!
Вложих още повече енергия в гласа си.
Създанието отново изпищя – звукът стигна до мен изкривен, като радиосигнал със смущения. Фигурата отказваше да придобие по-ясна форма или повече плътност.
– Никой!
– Кой те изпрати! – казах аз и стоварих цялата сила на волята си върху заклинанието и Кошмара. – Кой ти заповяда да нараниш тези хора? Дявол да го време, ти ще отговориш на въпросите ми!
– Никой – изръмжа Кошмара.
Усилията му се удвоиха, но аз се бях вкопчил здраво в него.
И тогава го почувствах – някой трети, който се опитваше да се намеси от другата страна. Почувствах студената ужасяваща сила, която се криеше зад изтезаващите проклятия над Мики Малоун и призрака на Агата Хагълторн. Тя се изля в Кошмара като диазотен оксид в двигател, засилвайки мощността му. Кошмарът се превърна от разбеснял се бик в полудял слон и аз почувствах как пос-тепенно започва да се освобождава от заклинанието ми.
– Магьоснико! – нададе триумфален вой създанието. – Магьоснико, слънцето залязва! Ще ти изтръгна сърцето! Ще намеря приятелите ти и техните деца! Ще ги избия всичките!
– То е и твое сърце – промърморих аз. – И няма да го направиш. – Вдигнах лявата си ръка и замахнах през сияещата мъгла, разпръсквайки из нея капки от кръвта ми. – Прикован бъди – изръмжах аз. Пресегнах се към създанието и намерих онази част от мен, която все още се намираше в него. Тя излъчваше топло усещане, сякаш отново се бях прибрал у дома след дълго пътуване. Едва успях да я докосна, но това ми беше достатъчно. – Ничия душа няма да нараниш, ничия кръв няма да пролееш. Враждата ти е само с мен. Прикован бъди! Прикован! – И след третото повтаряне на думата аз почувствах как зак-линанието се сключи, усетих как се стяга около Кошмара като студени белезници. Повече не можех да го задържа, не можех да му забраня да идва в света на смъртните, но бях абсолютно способен да му попреча да се занимава с когото и да било другиго, освен с мен. – Да те видим сега, заднико, колко си силен в честен двубой.
Тварта изкрещя и едва не разкъса оковите на заклинанието ми, а звукът отекна в цялата стая. Прехвърлих ножа в другата ръка и влагайки в това всичката си останала сила, разсякох въздуха над кръга, освобождавайки удържащото заклинание. Видях как магията се устремява към кръга след топящия се силует на Кошмара. Тя разсече като брадва мъглата с проблясващите в нея дъги и Кошмара изкрещя.
След това мъглата се събра в един буен поток, всмука се в себе си, и чудовището изчезна. Шепа вода се разплиска на земята и свещите угаснаха.
Рухнах на колене и се облегнах на протегнатите си напред ръце. Дишах тежко и треперех целият. Бях успял да нараня копелето. То не беше неуязвимо. Бях го наранил. Сигурно не беше нещо по-силно от раничката на пръста ми или шамар през лицето, но създанието не го беше очаквало.
Не можах да разбера кой стои зад него, но бях почувствал нещо – бях усетил присъствието му, бях доловил парфюма му, метафорично казано. Може би щях да успея да го използвам по някакъв начин.