Само това. Никакви помпозни фрази, никакви префърцунени молби към Бог за помощ. Просто тихо промълвени думи за онова, което иска да направи, и молба към Господ да бъде до него – до нас. Най-обикновени думи, но силата, която ги изпълваше, ги обгради като облак ситна мъгла и ме напръска по ръцете и шията. Вяра. Поуспокоих се. Трябваше да свършим доста неща. Можехме да се справим.
Майкъл ме погледна и кимна.
– Добре – каза той. – Готов съм.
– Как изглеждам? – попитах го аз.
Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха.
– Със сигурност ще ги накараш да се обръщат след теб.
Опитах се да отвърна на усмивката му.
– Добре – казах аз. – Към купона.
Слязохме от пикапа и тръгнахме към портала, през който се влизаше в имението на Бианка. Докато вървяхме, Майкъл закопчаваше белия си плащ с избродиран на него червен кръст. Той носеше туника с подходящ цвят, ботуши и бронирани нараменници. В ботушите му бяха затъкнати чифт рицарски ръкавици, а на пояса висяха два ножа – по един от всяка страна. Миришеше на стомана и леко подрънкваше, когато вървеше. Звукът действаше успокояващо, по един дружелюбен, безопасен начин.
Щеше да е много по-представително да минем с пикапа през портала и да оставим прислужника да го паркира, но Майкъл не искаше да оставя колата си в ръцете на вампирите. Не можех да го виня за това. И аз не бих се доверил на прислужника на един кръвопиец, промъкващ се нощем в сенките дявол.
До портала имаше караулно помещение, в което стояха двама пазачи. Като че ли никой от тях не носеше пистолет, но и двамата се държаха с арогантността на въоръжени типове, което не убягна от погледите ни. Подадох поканата. Те ни пуснаха.
Тръгнахме към къщата. Междувременно една черна лимузина отби в алеята и ние трябваше да отстъпим встрани, за да я пропуснем. Когато стигнахме до сградата, пътниците тъкмо слизаха от колата.
Шофьорът отиде до задната врата на лимузината и я отвори. Отвътре прозвуча музика – нещо силно и тежко. След кратка пауза от лимузината се измъкна някакъв мъж.
Той беше висок и блед като статуя. Гарвановочерната му коса падаше на къдрици по раменете му. Облеклото му представляваше полупрозрачни пеперудени крила, които сякаш бяха израснали от раменете му, прикрепени чрез някакъв загадъчен механизъм. Той носеше бели кожени ръкавици, чиито маншети бяха украсени със сребърни спирали. Подобна декорация украсяваше и бедрата му, като се спускаше чак до сандалите. На кръста му висеше меч с изящна изработка, а дръжката му изглеждаше като излята от стъкло. Не носеше нищо друго освен къса набедрена превръзка от някаква мека бяла тъкан. С това тяло можеше да си го позволи. Мускулесто, но не прекалено, силни рамене и бледа кожа, по която не се забелязваше и едно косъмче. По дяволите, даже аз забелязах колко е красив!
Мъжът се усмихна – подобни усмивки се виждат на рекламите за зъбни пасти – и протегна ръка към вътрешността на лимузината. От колата се подадоха чифт великолепни крака с розови обувки на високи токове, след което се показа стройна, апетитна девойка, чието тяло бе оскъдно покрито с цветни листенца. Всъщност тя беше облечена с къса, прилепнала пола, направена от венчелистчета, а другата част от листенцата покриваше гърдите й като нежни ръце. Освен тях и венеца от гипсофила, вплетен в гъстата й черна коса, девойката не носеше нищо. И й отиваше. Изправена на токчетата си, тя сигурно достигаше метър и седемдесет, а лицето й ме навеждаше на мисълта, че е едновременно мила и сладка. Бузите й розовееха нежно и жизнено, устните й бяха леко отворени, а очите й блестяха така, сякаш бе намислила нещо.
– Хари – каза Майкъл. – Текат ти лигите.
– Не е вярно – отвърнах аз.
– Това момиче още няма деветнайсет години.
– Не ми текат лигите!
Намръщих се, стиснах здраво бастуна и тръгнах към входната врата. Пътьом си избърсах устата с ръкав. За всеки случай.
Мъжът се обърна към мен и повдигна изненадано вежди. Огледа ме от глава до пети и се заля в звънък смях.
– Я виж ти – каза той. – Вие сигурно сте Хари Дрезден.
Думите му ме накараха да настръхна. Винаги се дразня, когато някой ме познава, а аз не знам нищо за него.
– Да – отвърнах. – Същият. А кой сте вие, по дяволите?
Ако враждебността ми го беше засегнала, това не се отрази на усмивката му. Момичето плъзна ръка под неговата и се притисна към него, наблюдавайки ме със студени очи.
– О, да, разбира се – каза той. – Забравих, че вие сигурно не сте запознат с тънкостите на нашия Двор. Името ми е Томас, от Дома Рейт на Белия двор.