– Белия двор – повторих аз.
– Три вампирски двора – подсказа ми Майкъл. – Черният, Червеният и Белият.
– Наясно съм.
Майкъл помръдна с рамо.
– Извинявай.
Томас се усмихна.
– Всъщност в момента може да се говори само за два. В Черния двор напоследък не се справят добре, горкичките. – В тона му се долавяше по-скоро прикрито ликуване, отколкото съжаление. – Господин Дрезден, позволете ми да ви представя Джъстин.
Момичето, което го беше хванало под ръка, ми се усмихна мило. Почти очаквах да ми протегне ръката си, за да я целуна, но не го направи. Просто се притисна още по-плътно към Томас.
– Очарован съм – казах аз. – Това е Майкъл.
– Майкъл. – Томас се замисли, после огледа изпитателно мъжа. – Облечен като тамплиер.
– Нещо такова – отвърна Майкъл.
– Каква ирония – рече Томас. Погледът му се отмести към мен и устните му се разтегнаха в още по-широка усмивка. – А вие, господин Дрезден. Вашият костюм ще предизвика... същински фурор.
– О, благодаря.
– Ще влизаме ли?
– Ами хайде.
Четиримата се изкачихме заедно по стълбите, като през цялото време в неудобна близост до лицето ми се полюляваха краката на Джъстин – дълги, стройни, възхитителни и създадени за неща, които нямат нищо общо с ходенето. Двама портиери, облечени в смокинги, които изглеждаха като хора, отвориха двете крила на вратата пред нас.
Фоайето в дома на Бианка изглеждаше различно от последния път, когато бях идвал тук. От старомодните декорации нямаше и следа. Мраморни плочи бяха заменили някогашния лъскав паркет. Касите на вратите от правоъгълни бяха станали сводести. На всеки три метра в стените се виждаха малки ниши, в които бяха поставени малки статуетки или други произведения на изкуството. Помещението се осветяваше само от малките спот лампи в нишите и по-голямата му част оставаше в полумрак.
– Доста е натруфено – изсумтя Томас и пеперудените му крила потрепериха. – Присъствали ли сте досега на церемониите на някой от Дворовете, господин Дрезден? Запознат ли сте с етикета?
– Всъщност не – отвърнах аз. – Дано не включва пиенето на телесни течности. Особено моята.
Томас отново се разсмя звънко.
– Не, не. Е – призна той, – поне не официално, макар да се предлагат безброй възможности за утоляване на жаждата, ако проявите желание.
Пръстите му отново погалиха талията на момичето и тя отново впери в мен смущаващо напрегнатия си поглед.
– Едва ли. Какво още трябва да знам?
– Ами ние сме аутсайдери, тъй като не сме членове на Червения двор, а това е церемония на Червените. Първо ще ни представят на присъстващите, а след това те ще получат възможността да се запознаят с нас.
– Ще се смесим с тълпата, а?
– Точно така. След това ще бъдем представени на самата Бианка, а тя на свой ред ще ни поднесе дарове.
– Дарове ли? – попитах аз.
– Тя е домакиня на партито. Естествено, че ще ни поднесе дарове. – Той ми се усмихна. – Етикетът го изисква.
Погледнах го. Не бях свикнал със словоохотливи вампири.
– Защо ми помагате?
Той театрално притисна длан към гърдите си и повдигна вежди в идеално изиграна изненада.
– А защо не, господин Дрезден? Защо да не ви помогна.
– Вие сте вампир.
– Такъв съм – потвърди той. – Но се боя, че не съм особено добър в това. – Той ми се усмихна лъчезарно и додаде: – Разбира се, може и да ви лъжа.
Изсумтях.
– И така, господин Дрезден. Носят се слухове, че сте отхвърлили поканата на Бианка.
– Отхвърлих я.
– Какво ви накара да промените намеренията си?
– Работа.
– Работа ли? – попита Томас. – Дошли сте тук по работа?
Свих рамене.
– Нещо такова. – Свалих ръкавиците си, опитвайки се да изглеждам абсолютно невъзмутим, и му подадох ръка. – Още веднъж ви благодаря.
Той леко наведе главата си на една страна и присви очи. Погледна ръката ми, после ме измери с оценяващ поглед и едва след това се ръкува с мен.
Обкръжаваше го слаба, блещукаща аура. Почувствах как танцува и се плъзга по кожата ми като лек, хладен ветрец. Струваше ми се странна, различна от енергията, която обкръжаваше хората, практикуващи магия – и нямаше нищо общо с усещането за онова, което захранваше Кошмара.
Томас не беше моят човек. Облекчението ми сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той се усмихна и каза:
– Преминах теста, а?
– Не знам за какво говорите?
– Ваша воля. Вие сте странна птица, Хари Дрезден. Но ми харесвате.
С тези думи той и придружителката му се обърнаха и плавно се понесоха по коридора към покритата със завеса врата в дъното му.