Изпратих ги с намръщен поглед.
– Нещо интересно? – попита Майкъл.
– Чист е – отвърнах аз. – Относително казано. Трябва да е някой друг от присъстващите.
– Струва ми се, че ще се наложи да стиснеш доста ръце – каза Майкъл.
– Да. Готов ли си?
– С божията помощ – отговори той.
Двамата тръгнахме по коридора, минахме през спуснатата завеса и се озовахме в центъра на събитията.
Стояхме на бетонена площадка, издигаща се на три метра над просторен вътрешен двор. Някъде отдолу се чуваше музика. Дворът беше пълен с народ – мешаница от цветове и движения, разговори и костюми, която от високо напомняше за импресионистична картина. Светещите кълба, поставени на телени стойки на няколко места наоколо, придаваха на мястото сумрачна загадъчност. Точно срещу входа, през който бяхме влезли в двора, се издигаше платформа, на която стоеше подозрително напомнящо на трон кресло.
Тъкмо бях започнал да различавам детайлите в обстановката, когато очите ми бяха заслепени от ярка бяла светлина и се наложи да ги прикрия с ръка. Музиката позаглъхна, разговорите също поутихнаха. Очевидно двамата с Майкъл се бяхме превърнали в център на вниманието.
Един прислужник се приближи до нас и попита спокойно:
– Може ли да видя поканата ви, господине?
Подадох му я и миг по-късно чух същия глас да обявява през високоговорителите:
– Дами и господа от Двора, за мен е удоволствие да ви представя Хари Дрезден, магьосник от Белия съвет, и неговия придружител.
Свалих ръката си и гласовете утихнаха съвсем. От двете страни на трона към нас бяха насочени два прожектора.
Помръднах раменете си, за да надипля пелерината така, че да разкрива червените линии, които проблясваха на черния фон. Високата й якичка подпря лицето ми от двете му страни. Позлатеният пластмасов медальон на гърлото ми проблесна под лъчите на прожекторите. Протърканият синкав смокинг, който носех, сигурно е бил облечен за пръв път на нечий абитуриентски бал през седемдесетте. Прислугата на партито беше облечена в по-качествени смокинги от моя.
Усмихнах се широко, разкривайки евтините пластмасови вампирски зъби. Надявах се, че на фона на ярката светлина лицето ми е придобило призрачна бледност, особено при евтиния клоунски грим, с който бях намазал лицето си. Изкуствените капки кръв, които се стичаха от ъгълчетата на устата ми, сигурно изпъкваха на фона му.
Вдигнах облечената си в бяла ръкавица ръка и казах, фъфлейки леко заради изкуствените зъби:
– Здрасти! Как я карате?
Гласът ми отекна в мъртвешката тишина.
– Все още не мога да повярвам – каза Майкъл под сурдинка, – че отиде на вампирски маскен бал, преоблечен като вампир.
– Не обикновен вампир – отвърнах аз, – а долнокачествен вампир. Смяташ ли, че са схванали идеята ми?
Очите ми свикнаха достатъчно със светлината на прожекторите, за да различа Томас и Джъстин, които стояха в основата на стълбището. Томас се оглеждаше наоколо с неприкрито веселие, след което ми се ухили и вдигна одобрително палец.
– Мисля – рече Майкъл, – че току-що обиди всички присъстващи.
– Дойдох тук, за да намеря едно чудовище, а не да им правя мили очички. Пък и изобщо не ми се идваше на глупавото им парти.
– Така или иначе, мисля, че здравата ги ядоса.
– Ядосал ли съм ги? Стига де, колко зле може да стане? Ядосани били.
От ниското се разнесоха няколко изразителни звука: съскания. Последва звънтене на стомана, когато неколцина извадиха ножове. Или може би мечове. И накрая нервното изщракване от вдигането на предпазителя на полуавтоматичен пистолет.
Майкъл се уви в наметалото си и аз по-скоро почувствах, отколкото видях как се хваща за ножовете си.
– Мисля, че скоро ще разберем.
Глава 25
В двора цареше пълна тишина. Аз стиснах бастуна и зачаках първия изстрел или свистене на хвърлен нож, или кръвожаден яростен писък. Долових стоманения мирис на Майкъл, който застана до мен, безмълвен и изпълнен с увереност пред лицето на враждебността. По дяволите. Наистина смятах да натрия носовете на вампирите с костюма си, но хей! Не вярвах, че реакцията им ще бъде чак толкова крайна.
– Приготви се, Хари – промърмори Майкъл. – Приличат на злобни кучета. Не бива да потрепваш и да бягаш. Това ще ги накара да се нахвърлят върху теб.
– Средностатистическото злобно куче не притежава пистолет – промърморих в отговор. – Или нож. Или меч.
Но продължих да стоя на мястото си с безизразно лице.