– Направи каквото е необходимо, Хари – рече тихо Майкъл. – Аз ще бъда на две крачки зад теб, от дясната ти страна. Ще ти пазя гърба.
Гласът му ме успокои, накара ме да се взема в ръце и аз се изпълних с благодарност към него.
Очаквах, когато се спусна във вътрешния двор, вампирите да се скупчат около мен в очарователен и опасен облак, но това не се случи. Вместо това там ме очакваше Томас, отпуснал ръка върху дръжката на меча си и изложил безсрамно на показ бледото си тяло. Джъстин стоеше точно зад него. Лицето му буквално сияеше от радост.
– Боже мой, това беше великолепно, Хари. Мога ли да ви наричам Хари?
– Не – отвърнах аз, но се усетих навреме и се опитах да смекча рязкостта на отговора ми. – Но благодаря. За това, че се обадихте навреме. Нещата щяха доста да загрубеят.
Очите на Томас зашариха.
– Все още не е късно за това, господин Дрезден. Но не биваше да допуснем това да премине в открита разпра, нали?
– Не биваше ли?
– Разбира се, че не. Това силно би ограничило възможностите да съблазняваме, измамваме и нанасяме удар в гърба.
Изсумтях.
– Предполагам, че сте прав.
Той се усмихна, докосвайки с върха на езика зъбите си.
– Обикновено е така.
– Хм, благодаря ви, Томас.
Той се извърна настрани и се намръщи. Проследих погледа му. Джъстин се беше отдалечила от него и сега разговаряше с някакъв слаб усмихнат мъж, облечен в смокинг с ален цвят и домино на лицето. Широка усмивка грееше на миловидното й лице. Докато ги гледах, мъжът протегна ръка и я погали по рамото. Каза й нещо и прелестното момиче избухна в смях.
– Извинете ме – рече Томас с отвращение в гласа. – Не мога да понасям бракониерите. Наслаждавайте се на партито, господин Дрезден.
Той се понесе към тях, а Майкъл застана до мен. Извърнах леко главата си към него, за да чуя думите му:
– Обграждат ни.
Огледах се. Дворът беше пълен с народ. Имаше много млади, красиви хора, облечени в различни оттенъци на черното, същинска реклама на готическата субкултура. Очевидно най-много се котираха кожата, латексът и мрежите в съчетание с черни домина, пелерини с големи качулки и разнообразен грим. Те разговаряха и се смееха, пиеха и танцуваха под звуците на музиката. Някои от тях носеха алени ленти, привързани над лактите, или кървавочервени високи яки.
Докато ги гледах, забелязах как един твърде кльощав младеж се навежда над масата, за да подуши нещо. Три кискащи се момичета, две блондинки и брюнетка, облечени като отряд мажоретки на Дракула с червено-черни помпони в ръце, преброиха в хор до три и лапнаха по две таблетки, преглъщайки ги с тъмночервено вино. Други младежи нещо се притискаха един към друг чувствено или просто се целуваха. Неколцина, които вече се бяха отнесли, лежаха на земята със затворени очи и блажено се усмихваха.
Огледах тълпата и веднага забелязах различията. Сред младите хора, облечени в черно, се забелязваха слаби фигури в алено – двайсетина или трийсетина общо. Мъже и жени с различна външност и костюми, всичките с аленочервен цвят, красиви и уверени, със сигурни движения, които издаваха хищническата им природа.
– Червеният двор – казах аз. Облизах устните си и продължих да се оглеждам. Вампирите се бяха събрали в кръг около нас, полагайки всички усилия да изглеждат небрежни. Ако останехме още малко на мястото си, нямаше да можем да излезем от двора, без да преминем в непосредствена близост до някой от тях. – Хлапетата с червените ленти са какво? Младши вампири?
– По-скоро маркиран добитък, бих казал – изръмжа Майкъл, без да скрива гнева си.
– Успокой се, Майкъл. Трябва малко да се поразходим. Така ще им е по-трудно да ни обкръжат.
– Съгласен съм.
Майкъл кимна към масата с напитки и двамата се отправихме натам с бърза крачка. Вампирите се опитаха да ни последват, но това вече нямаше как да изглежда небрежно.
Двама, облечени в червено, тръгнаха да ни пресрещнат и ни настигнаха точно когато се доближихме до масата. Кайл Хамилтън носеше костюм на клоун във всички отсенки на аленото. Вървящата след него Кели носеше алено боди чорапогащник, което не оставяше нищо на въображението, но го допълваше с дълга пелерина, която покриваше раменете и ключиците й, и качулка, която покриваше косата й. Алена маска скриваше лицето й, като оставяше открити само брадичката и чувствените й устни. Стори ми се, че в единия край на устата й видях сбръчкана кожа – може би следа от изгарянето.
– Хари Дрезден – поздрави ме Кайл с твърде висок глас и твърде широка усмивка. – Какво удоволствие е да ви видя отново.