Майкъл се огледа бавно, докато облечените в червено вампири продължаваха да отстъпват.
– Като че ли засега успяхме да ги укротим.
Кимнах, въпреки че продължавах да чувствам безпокойство. Тълпата се отдръпна встрани и към нас се приближиха Томас и Джъстин – приятно разнообразие от ярки цветове на фона на черното и червеното.
– Ето ви и вас – каза Томас. Погледна към бокала ми и въздъхна. – Радвам се, че ви открих навреме.
– Навреме за какво? – попитах аз.
– За да ви предупредя – рече той и махна с ръка към масата с напитки. – Виното е отровено.
Глава 26
Отровено? – тъпо попитах аз.
Томас се взря в лицето ми, после погледна към бокала. Дори се наведе над него, за да провери дали е празен, и каза:
– Аха. Опа.
– Хари. – Майкъл пристъпи до мен и остави настрани чашата си. – Не каза ли, че никога не биха опитали нещо толкова явно?
Стомахът ми продължаваше да ври. Сърцето ми биеше още по-бързо, макар да не знаех дали е от отровата, или от най-обикновения вледеняващ страх, който думите на Томас бяха породили у мен.
– Не могат – отвърнах аз. – Ако умра, Съветът ще узнае за това. Днес им изпратих съобщение, че ще дойда на приема тази вечер.
Майкъл стрелна Томас със студен поглед.
– Какво има във виното?
Бледоликият мъж сви рамене и отново прегърна Джъстин през кръста. Момичето се притисна към него и затвори очи.
– Не знам какво са сложили – каза той. – Но погледнете към онези хора. – Той кимна към облечените в черно младежи, които се бяха изтегнали блажено на земята. – Всички те имат чаши с вино.
Погледнах по-внимателно и се убедих, че казва истината. Из целия двор се суетяха слуги, които прибираха чашите от земята. Пред очите ми друга млада двойка, която танцуваше бавно, се свлече на земята, без двамата да спират да се целуват, след което просто застинаха на местата си.
– По дяволите – изругах аз. – Ето, значи, какво са намислили.
– Какво? – попита Майкъл.
– Не съм им нужен мъртъв – обясних му аз. – Не и по този начин.
Не разполагах с много време. Заобиколих масата с напитки, отидох до една саксия със засадена папрат и се наведох над нея. Чух как Майкъл застава до мен, прикривайки гърба ми. Бръкнах с пръст в устата си. Бързо, просто и гадно. Виното пое обратния път, изгаряйки гърлото ми, а листата на папратта ме гъделичкаха по врата, докато го изплювах върху корените на растението. Когато отново се изправих, ми се виеше свят и ми потрябва известно време, преди предметите отново да възвърнат очертанията си. Някаква възхитителна вцепененост постепенно обхващаше пръстите ми.
– Всички – промърморих аз.
– Какво? – Майкъл коленичи пред мен и ме хвана с ръка за рамото. – Хари, добре ли си?
– Замаян съм – отвърнах. Вампирска отрова. Естествено. Беше ми приятно да я усещам отново в мен и за миг се зачудих за какво ли се притеснявам. Толкова ми беше хубаво. – За всички е. Подправили са виното на всички. Вампирска отрова. Така ще могат да твърдят, че не съм бил единствената им мишена. – Олюлях се и се изправих. – Забавна отрова. Всички изпадат в купонджийско настроение.
Томас се замисли.
– Малко грубовато – отбеляза той, – но затова пък ефективно. – Той погледна към нарастващия брой млади хора, които се присъединяваха към първите, застинали на земята в блажен унес. Пръстите му разсеяно погалиха хълбока на Джъстин и тя потрепери, притискайки се към него. – Очевидно страдам от предразсъдъци. Аз лично предпочитам жертвата ми да е по-жизнена.
– Трябва да те изведем оттук – каза Майкъл.
Стиснах зъби и се опитах да прогоня приятните усещания. Отровата сигурно се усвояваше от организма адски бързо. Макар че бях изхвърлил виното навън, сигурно бях получил доста прилична доза от нея.
– Не – успях да произнеса след миг. – Те точно това искат да направя.
– Хари, та ти едва си стоиш на краката – възрази Майкъл.
– И имате доста нездрав вид – каза Томас.
– Пфу. Щом искат да ме извадят от строя, значи, крият нещо.
– Или просто искат да те убият – обяви Майкъл. – Или да те дрогират до такава степен, че да позволиш на някой от тях да пие от кръвта ти.
– Не – възразих аз. – Ако искаха да ме съблазнят, щяха да опитат нещо друго. Просто искат да ме подплашат. Да ми попречат да открия нещо.
– Не ми се иска да посочвам очевидното – рече Томас, – но защо й е на Бианка да ви кани, ако не ви е искала тук?
– Тя е длъжна да покани представител на Съвета за свидетел. В този град това съм аз. Освен това тя не очакваше от мен да се появя – почти всички бяха изненадани да ме видят.