– Не са вярвали, че ще дойдеш – промърмори Майкъл.
– Да. Какъв гад съм, а? – Вдишах дълбоко няколко пъти и казах: – Мисля, че онзи, когото търсим, е тук, Майкъл. Ще се наложи да поостанем още малко. Да видим дали ще успея да открия точно кой е той.
– За какво точно става въпрос? – попита Томас.
– Нищо, което да ви влиза в работа – отвърнах аз.
– Някой казвал ли ви е, господин Дрезден, че сте ужасно дразнеща личност? – Думите му ме накараха да се ухиля и той завъртя очи. – Добре де. Повече няма да се меся в делата ви. Потърсете ме, ако мога да помогна с нещо.
Двамата с Джъстин се присъединиха към тълпата.
Облегнах се на бастуна, за да запазя равновесие, и изпратих с поглед краката на Джъстин.
– Приятен тип – отбелязах аз.
– За вампир – рече Майкъл. – Не му вярвам, Хари. В него има нещо, което не ми харесва.
– О, харесвам го – отвърнах аз, – но проклет да съм, ако му вярвам.
– Какво ще правим сега?
– Огледай се. На този етап имаме храна в черно, вампири в червено, после сме ние двамата и шепа други хора в различни костюми.
– Римски центурион – каза Майкъл.
– Да. И някакъв тип, който прилича на Хамлет. Да видим кои са те.
– Хари, сигурен ли си, че си добре? – попита Майкъл.
Преглътнах. Беше ми замаяно и леко ми се гадеше. Но трябваше да проясня мислите си, да се преборя с отровата. Бях обграден от създания, които гледаха на хората така, както ние гледаме на кравите, и бях почти сигурен, че ако остана, ще бъда убит.
Естествено, ако не останех, щяха да бъдат убити други хора. Ако не останех, щях да застраша хората, които вече бяха пострадали: Чарити. Бебето на Майкъл. Мърфи. Ако не останех, Кошмара щеше да получи достатъчно време, за да се възстанови и заедно със създателя на телесната му обвивка, който според мен присъстваше на това парти, щяха да продължат да стрелят наслуки.
Мисълта да остана на това място ме плашеше. Мисълта какво би могло да се случи, ако се откажа сега, ме плашеше още повече.
– Хайде – казах аз. – Давай да приключваме с това.
Майкъл кимна и се огледа. Сивите му очи бяха потъмнели и студени.
– Това са изчадия, Хари. Тези хора. Те са още деца... а какво правят. Общуват с тези твари.
– Майкъл. Успокой се. Дошли сме тук да съберем информация, а не да събаряме къщата върху главите на неколцина гадове.
– Самсон го е направил – обяви Майкъл.
– Да, и виж после какво му се е случило. Готов ли си?
Той промърмори нещо и тръгна след мен. Огледах се, избрах си човека, облечен като римски центурион, и се насочих към него. Мъж на неопределена възраст, той стоеше сам и леко встрани от останалите. Очите му имаха странен зелен цвят, наситен и напрегнат. Между устните си стискаше цигара. Всички детайли от костюма му, от късия римски меч до сандалите, изглеждаха напълно автентични. Когато го доближих, забавих крачка и го огледах.
– Майкъл – промърморих аз през рамо. – Погледни този костюм. Изглежда почти като истински.
– Той е истински – каза мъжът с отегчен тон, без да ме поглежда.
Издиша облак дим и отново лапна цигарата. Майкъл дори не беше успял да чуе забележката ми. Този тип веднага я беше уловил. Преглътнах на сухо.
– Интересно – казах аз. – Сигурно сте похарчили цяло състояние, за да го сглобите.
Той ме погледна. Подсмихна се леко и самодоволно, а от ъгълчетата на устата му излязоха тънки струйки дим. И не ми отговори.
– Така – казах аз, след като се прокашлях. – Аз съм Хари Дрезден.
Мъжът сви устни и повтори замислено и отсечено:
– Хари. Дрезден.
Когато някой произнесе името ви, то ви докосва. Усещате почти физически онзи звук, който се отличава от останалите и търси вниманието ви. Когато магьосник каже Името ви, когато го произнесе и го изпълни със значение, то има същия ефект, увеличен хилядократно. Човекът в униформа на центурион произнесе част от моето Име и го направи абсолютно вярно. Усещането беше, сякаш някой е ударил с палка по камертон и го е допрял до зъбите ми.
Залитнах и Майкъл ме хвана за рамото, помагайки ми да се задържа прав. Мили боже. Той беше използвал само част от цялото ми име, моето истинско Име, а беше успял да ме достигне и с лекота да ме отблъсне назад.
– По дяволите – прошепнах. Майкъл ме побутна нап-ред. Подпрях се на бастуна, за да получа допълнителна подкрепа, и вперих поглед в мъжа. – Как успяхте да направите това?
Той завъртя очи, извади цигарата от устата си и издуха дима.
– Няма да разберете.
– Вие не сте от Белия съвет – казах аз.
Той ме изгледа така, сякаш бях изрекъл някаква очевидна истина, като например, че всички хвърлени предмети падат на земята. Погледът му беше изпепеляващ, язвителен.