– Какъв съм късметлия.
– Хари – обади се Майкъл с напрегнат глас.
– Момент само.
– Хари, погледни цигарата.
Примигнах изненадано.
– Какво?
– Погледни му цигарата – повтори Майкъл.
Той се взираше в непознатия с широко отворени очи, а едната му ръка стискаше дръжката на ножа.
Погледнах. Отне ми известно време да осъзная за какво говори Майкъл.
Мъжът издуха още пушек през ъгълчето на устата си и се ухили самодоволно.
Цигарата не беше запалена.
– Той е... – промълвих аз. – Той е, ъъъ...
– Той е дракон – каза Майкъл.
– Какво?
За пръв път в очите на мъжа проблесна интерес и той погледна втренчено – не в мен, а в Майкъл.
– Абсолютно вярно – рече той. – Можете да ме наричате господин Феро.
– А защо просто да не ви наричам Феровакс? – попита Майкъл.
Господин Феро присви очи и изгледа Майкъл абсолютно безстрастно.
– Ти поне си запознат донякъде с Науката, смъртни.
– Чакай малко – казах аз. – Драконите... драконите трябва да са големи. Люспи, нокти, крила. Този мъж не е голям.
Феро завъртя очи и рече с нетърпелива нотка в гласа:
– Ние сме такива, каквито пожелаем, господин Драфтън.
– Дрезден – сопнах му се аз.
Той махна с ръка.
– Не ме изкушавай, смъртни, да ти демонстрирам какво мога да направя, произнасяйки името ти, като при това вложа съвсем малко усилия. Достатъчно е да ти кажа, че ти дори не можеш да разбереш същността на силата, която притежавам. Ако се появя тук в истинския си вид, ще разруша тази жалка сбирщина маймунски колиби и земята ще се напука под краката ми. Ако се вгледаш в мен с магьосническото си зрение, ще видиш нещо, което ще те възхити, ще смири и най-вероятно ще унищожи здравия ти разум. Аз съм най-старият от моя род и най-силният. За мен вашият живот представлява просто една блещукаща свещичка, а цивилизациите ви се издигат и загиват като тревата през зимата.
– Добре – казах аз. – Не знам за истинския ви вид, но от тежестта на егото ви земята е на път да се продъни.
Зелените му очи проблеснаха.
– Какво каза току-що?
– Не мога да понасям грубияните – отвърнах аз. – Да не би да очаквате да стоя тук и да ви предложа първородния си син или да принеса в жертва девственица, или нещо друго? Не съм чак толкова впечатлен.
– Добре – каза Феро. – Да видим дали ще успея да ви направя впечатление.
Стиснах бастуна и съсредоточих волята си, но бях твърде бавен. Феро просто махна леко с ръка в моята посока и нещо ме накара да се стоваря на земята, сякаш на плещите ми внезапно се е стоварил тежащ два тона товар. Дробовете ми се опитваха да поемат въздух, пред очите ми се появиха звезди и ми причерня. Опитах се да използвам магията си, за да отблъсна тази сила, но не можех да се съсредоточа, не можех да говоря.
Майкъл ме погледна безстрастно и каза на Феро:
– Сириотракс трябваше да научи този номер. Тогава може би нямаше да успея да го убия.
Студеният поглед на Феро се плъзна към Майкъл и това веднага отслаби натиска върху мен – не много, но достатъчно, за да успея да изпъшкам Riflettum и да вложа цялата си воля в заклинанието. Магията на Феро се пропука и започна да се разпада. Видях го как ме поглежда и осъзнах, че с лекота може да поднови заклинанието. Но не го направи. Изправих се отново на крака, дишайки тежко.
– И така – рече Феро. – Значи, ти си онзи. – Той огледа Майкъл от главата до петите. – Мислех те за по-висок.
Майкъл сви рамене.
– Не влагах нищо лично. Не се гордея с онова, което направих.
Феро затупа с пръст по дръжката на меча си. После каза тихо:
– Сър рицарю, бих ви посъветвал да проявявате повече скромност в присъствието на по-висшите от вас. – После ме погледна пренебрежително. – Препоръчвам ви да запушите с тапа устата на този тип, докато не се научи на по-добри маниери.
Опитах се да му отвърна подобаващо, но все още не успявах да си поема дъх. Просто стоях, облегнат на бастуна си, и дишах хрипливо. Феро и Майкъл си размениха кратки кимвания, като никой от двамата не сведе поглед. След това Феро се обърна и... ами просто изчезна. Без искри, без пламъци. Просто изчезна.
– Хари, ти не си най-голямото дете в махалата – смъмри ме Майкъл. – Трябва да се научиш да бъдеш малко по-учтив.
– Добър съвет – изхриптях аз. – Следващия път ти поемаш всички дракони.
– Така и ще направя. – Той се огледа и каза: – Хората намаляват, Хари.
Беше прав. Докато наблюдавах, една вампирка в прилепнала червена рокля потупа по ръката някакъв млад мъж, облечен в черно. Той вдигна глава и срещна погледа й. Двамата се гледаха известно време, като жената се усмихваше, а лицето на мъжа постепенно се отпускаше. След това тя му каза нещо и го улови за ръката, повеждайки го към тъмнината, където не достигаха лъчите на светещите кълба. Другите вампири също водеха младежи със себе си. Наоколо се забелязваха все по-малко червени костюми и все повече хора се отпускаха блажено на земята.