– Не ми харесва накъде отива тая работа – казах аз.
– И на мен. – Гласът му бе студен като камък. – С божията помощ можем да сложим край на това.
– По-късно. Първо да поговорим с Хамлет. А после ни остава единствено да проверим самата Бианка.
– И не е някой от другите вампири? – попита Майкъл.
– В никакъв случай. Те са подчинени на Бианка. Ако са толкова силни, досега да са я изместили. Изключение правят само най-близките до нея. Това са Кайл и Кели. Тя няма толкова акъл в главата си, а той вече се отнесе. Така че, ако не е някой от гостите, значи, е самата Бианка.
– А ако не е тя?
– Засега да не мислим за това. И без това е доста заплетено. – Огледах се с присвити очи. – Виждаш ли Хамлет някъде?
Майкъл също се огледа и направи няколко крачки, за да огледа зад саксиите с папрат.
С крайчеца на окото си засякох движение. Някаква червена фигура изскочи иззад папратта и се затича към Майкъл. Обърнах се и се хвърлих върху нападателя.
– Внимавай! – изкрещях аз.
Майкъл се завъртя и в ръката му, като с магия, се появи нож. Вкопчих се във фигурата с червено наметало и рязко я обърнах с лице към мен.
Качулката се свлече от главата на Сюзан, разкривайки уплашените й тъмни очи. Беше вързала косата си на конска опашка. Носеше бяла блуза с голямо деколте и къса плисирана пола, бели чорапи до над коленете и обувки с тока. Ръцете й бяха скрити в бели ръкавици. В сгъвката на лакътя й се полюляваше плетена кошничка, а на носа й се мъдреха кръгли очилца с огледални стъкла.
– Сюзан? – измънках аз. – Какво правиш тук?
Тя въздъхна с облекчение и издърпа ръката си от моята.
– Боже, Хари, уплаши ме.
– Какво правиш тук? – попитах настоятелно аз.
– Знаеш защо съм тук – каза тя. – Дойдох да събера материал за статията ми. Опитах се да ти се обадя и да те убедя да ме вземеш, но не, ти беше твърде зает с онова, което правеше, и не можа да отделиш дори пет минутки, за да поговориш с мен.
– Не мога да повярвам – промърморих аз. – Как успя да влезеш тук?
Тя ме изгледа студено и отвори кошничката си. Бръкна вътре и извади спретната бяла покана, същата като моята.
– Сдобих се с покана.
– Какво?
– Добре де, направих си я. Едва ли си имал нещо против да взема за малко твоята назаем.
Което обясняваше защо когато потърсих поканата ми на полицата над камината, тя не беше там.
– По дяволите, Сюзан, нямаш представа какво си направила. Трябва да се махнеш оттук.
– Как ли пък не! – изсумтя тя.
– Сериозно говоря – казах аз. – Намираш се в голяма опасност.
– Спокойно, Хари. Няма да позволя на никой да ме оближе и няма да позволя на никой да ме поглежда в очите. Все едно съм в Ню Йорк. – Тя докосна очилата с пръст. – Засега нещата вървят добре.
– Нищо не разбираш – казах аз. – Нищо не разбираш.
– Какво трябва да разбера? – попита настоятелно тя.
– Нищо не разбираш – измърка нежен глас зад гърба ми. Кръвта ми се смрази. – Когато си се явила тук без покана, ти си изгубила всякакво право на защита според законите на гостоприемството. – Дочу се тих кикот. – Което означава, малка Червена шапчице, че големият лош вълк ще те излапа цялата.
Глава 27
Обърнах се и се озовах лице в лице с Лий, която стоеше, опряла ръце на хълбоците си. Беше облечена в ефирна бледосиня рокля без презрамки, която се спускаше по извивките на тялото й като водопад, поръбена с бяла, наподобяваща пяна дантела. Пелерината й беше от някаква странна материя – толкова лека и прозрачна, че изглеждаше почти нереална – която се диплеше около фигурата й, улавяше светлината и я отразяваше върху бледата й кожа във формата на малки дъги. Думата „очарователни“, с която хората наричат моделите или кинозвездите, произхожда от магическото въздействие на красотата на висшите шии, от магията на феите. Само че супермоделите могат само да си мечтаят да изглеждат толкова добре, колкото Лий.
– Я, кръстнице – казах аз, – какви големи очи имаш. Това да не е някаква метафора?
Тя се приближи до мен.