Сюзан отметна косата от лицето си и ме погледна, като леко се намръщи.
– Какво? – попитах аз. – Виж, не беше нужно да го правиш, но все някак ще се оправим. Така че да се махаме оттук, става ли?
– Става – отвърна тя. След това се втренчи в мен и се намръщи още повече. – Това може и да ви прозвучи странно, но познаваме ли се с вас?
Глава 28
Зяпнах Сюзан изненадано; не можех да повярвам на ушите си.
Тя ме погледна извинително.
– О, съжалявам. Не исках да ви обидя, господин...
– Дрезден – прошепнах аз.
– Господин Дрезден, значи. – Тя се намръщи, приглади полата си с длан и се огледа. – Дрезден. Не сте ли вие онзи човек, който работи като магьосник?
Чак зъбите ми заскърцаха от гняв.
– Мама му...
– Хари – прекъсна ме Майкъл. – Мисля, че е по-добре да си тръгваме, отколкото да стоим и да ругаем.
Стиснах бастуна толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите ми побеляха. Сега не му беше времето да се ядосвам. Майкъл беше прав. Трябваше да се махнем оттук колкото се може по-бързо.
– Съгласен съм – казах аз. – Сюзан, с кола ли дойде дотук?
– Хей – каза тя, отстъпвайки назад. – Ние не се познаваме, нали? Наричам се госпожица Родригес.
– Виж какво, Сю... госпожице Родригес. Моята фея кръстница току-що открадна спомените ти от последната една година.
– Всъщност – намеси се Майкъл, – вие й ги дадохте, за да премахне едно заклинание, което лишаваше Хари от силите му.
Стрелнах го с гневен поглед и той замълча.
– И сега не ме помниш, както и Майкъл, нали?
– Както и феята кръстница, предполагам – изрече Сюзан със съмнение.
Погледнах към Лий. Тя се обърна към мен и устните й се изкривиха в подигравателна усмивка. После ми обърна гръб и продължи разговора си с Томас.
– О, по дяволите. Каква кучка.
Сюзан завъртя очи.
– Вижте какво, момчета. Беше ми приятно да разговарям с вас, но това сигурно е най-неубедителният претекст да накараш някого да ти осигури превоз, който съм чувала.
Отново протегнах ръка към нея. Тя бързо бръкна в кошничката си и измъкна оттам нож – армейски нож от миналия век с лъскаво острие.
– Вече ти казах – рече тя с равен глас. – Не те познавам. Не ме докосвай.
Отдръпнах ръката си.
– Виж какво, просто искам да се уверя, че си добре.
Дишането й беше леко учестено, но иначе се владееше забележително добре.
– С мен всичко е наред – каза тя. – Не се притеснявай.
– Поне си върви. Тук не си в безопасност. Пристигна с фалшива покана, която сама си изработила. Спомняш ли си?
Тя се намръщи.
– Откъде знаеш?
– Ти ми го каза преди около пет минути – отвърнах аз и въздъхнах. – Точно това се опитвам да ти обясня. Отнеха ти част от спомените ти.
– Помня как дойдох тук – каза Сюзан. – Помня как подправих поканата.
– Знам – отвърнах аз. – Ти я взе от масата в моята всекидневна. Спомняш ли си?
Сюзан се намръщи.
– Взех я... – Лицето й помръкна, тя преглътна и се огледа. – Не помня откъде я взех.
– Ето, виждаш ли? Помниш ли как преди няколко вечери дойде да ме измъкнеш под гаранция от затвора?
Тя вече беше отпуснала ръката си, в която държеше ножа.
– Аз... Помня, че отидох в полицията. И платих пари за гаранция, но... не мога да си спомня...
– Добре, добре – казах аз. Главата ме болеше и щипнах леко с пръсти горната част на носа си. – Очевидно е взела всичките ти спомени, в които съм присъствал аз. Или тя. Ами Майкъл, него помниш ли го?
Тя го погледна и поклати глава.
Кимнах.
– Добре. Трябва да те помоля да ми се довериш, госпожице Родригес. Направена ти е магия и аз все още не съм сигурен как ще оправя нещата. Но тук си в опасност и мисля, че трябва да си вървиш.
– Но не и с теб – отвърна веднага тя. – Нямам представа кой си ти. Освен че си нещо като консултант екстрасенс към Специалния отдел.
– Добре, добре – казах аз. – Без мен. Но поне ни позволи да те изпратим, за да сме сигурни, че всичко ще бъде наред. Тук не можеш да направиш и крачка, без да се натъкнеш на вампир. Затова нека те изпратим до колата ти, и после можеш да отидеш където си искаш.
– Все още не съм си направила интервюто – каза Сюзан. – Но... се чувствам толкова странно. – Тя поклати глава и прибра ножа в кошничката си. Чух тихо изщракване – беше изключила диктофона си. – Добре – рече тя. – Мисля, че можем да тръгваме.
Кимнах с облекчение.
– Чудесно. Майкъл, тръгваме ли?
Той замислено задъвка устната си.
– Може би трябва да остана, Хари. Щом кръстницата ти е тук, може и Мечът да е с нея. Току-виж ми се удала възможност да си го върна.