– Да. Току-виж ти се удала възможност да бъдеш нападнат изотзад, след като няма кой да ти пази гърба. Нещата тук са твърде объркани, приятел. Дори за мен. Да вървим.
Майкъл тръгна след мен, от дясната ми страна. До него вървеше Сюзан, която се стараеше да не ни изпуска от погледа си и държеше ръката си в кошничката. За миг се зачудих какви ли нещица е донесла, в случай че големият лош вълк се опита да я измъкне от къщичката на баба.
Озовахме се в подножието на стълбището, което водеше обратно в къщата. Нещо накара косъмчетата на врата ми да настръхнат и аз се спрях.
– Какво има, Хари? – попита Майкъл.
– Тук има някой... – казах аз и затворих очи.
Призовах магьосническото си зрение и усетих лекия натиск в точката между веждите ми. Погледнах отново. Зрението премина през увисналото пред мен заклинание като слънчев лъч през облак. Стоящите зад мен Майкъл и Сюзан едновременно ахнаха от изненада.
Три стъпала над нас стоеше двойникът на Хамлет и се подсмихваше. Едва сега осъзнах, че фигурата е по-скоро на жена, отколкото на мъж. Самуреният жакет, който носеше, прикриваше очертанията на тялото й, придавайки й странна, безполова външност. Кожата й не беше бяла, а бледа, прозрачна. Почти сивкава. Устните й имаха синкав цвят, сякаш доскоро е била замразена. Или мъртва. Потреперих и изключих зрението, преди да ми покаже нещо, което не исках да запазя в спомените ми.
Това изобщо не промени външността й. На главата си имаше една от онези пищно украсени шапки, които се носеха на една страна – тя скриваше изцяло косата й. На колана й висеше рапира. В ръката си държеше череп – истински. А кървавите петна по него едва ли бяха на повече от няколко часа.
– Много добре, магьоснико – каза тя. Гласът й беше дрезгав, тих, наподобяващ съскащ шепот, какъвто обикновено чуваме от някой с пресъхнали уста и гърло. – Малцина успяват да ме видят, ако аз не пожелая да бъда видяна.
– Благодаря ви. А сега, ако ме извините – казах аз. – Тъкмо си тръгвахме.
Синкавите устни се изкривиха в студена усмивка. Никоя друга част от тялото й не помръдна. Дори на сантиметър.
– Но сега е моментът, когато всички трябва да се срещат и да общуват. Имам пълното право да ви се представя, да науча вашите имена и да разменим любезности.
Очите й спокойно изучаваха лицето ми, като очевидно тя не се страхуваше да срещне погледа ми. Реших, че каквото и да представлява, тя сигурно е доста по-напред от мен в областта на опустошителните погледи. Затова се втренчих твърдо във върха на носа й и се опитах да не забелязвам, че очите й са абсолютно безцветни, със съвсем лек сивкавосин оттенък, като покрити с катаракта.
– А ако нямам време за любезности? – попитах аз.
– Тогава може и да се обидя – прошепна тя. – Може дори да се изкуша да поискам удовлетворение.
– Дуел? – недоверчиво попитах аз. – Шегувате ли се?
Погледът й се отмести надясно.
– Естествено, ако предпочетете вместо вас да се сражава някой герой, аз ще приема с удоволствие.
Обърнах се към Майкъл, който гледаше с присвити очи жакета на жената или може би колана й.
– Познаваш ли тази дама?
– Тя не е дама – отвърна тихо Майкъл. Ръката му стискаше дръжката на ножа. – Хари Дрезден, магьоснико от Белия съвет, това е Мавра от Черния двор на вампирите.
– Истински вампир – рече Сюзан.
Чух отново изщракването на диктофона й.
– За мен е удоволствие най-после да се запозная с вас, магьоснико – прошепна Мавра. – Трябва да поговорим. Подозирам, че имаме много общо.
– Не виждам какво общо може да имаме, госпожо. Вие двамата познавате ли се?
– Да – отвърна Майкъл.
В гласа на Мавра се промъкна леден полъх.
– Преди известно време добрият рицар изби децата и внуците ми.
– Преди двайсет години – каза Майкъл. – Три дузини хора, избити за един месец. Да, сложих край на това.
Устните на Мавра се изкривиха още повече и разкриха пожълтелите й зъби.
– Да. Преди известно време. Не съм го забравила, рицарю.
– Е – казах аз, – приятно ми беше да си поговорим, Мавра, но ние тъкмо си тръгвахме.
– Не – изрече тя спокойно.
Ако не се смятаха очите и устните й, тя така и не помръдна от мястото си. В неподвижността й имаше нещо зловещо. Истинските неща се движат, дишат. Мавра дори не дишаше.
– Напротив, тръгваме.
– Не. Двама от вас може и да си тръгнат. – Усмивката й стана ледена. – Доколкото ми е известно, в поканата ви пише, че можете да доведете със себе си само един придружител. Което означава, че другият не попада под защитата на старите закони, магьоснико. Ако рицарят не е защитен, тогава двамата с него ще си поговорим малко. Жалко, че не носите със себе си Аморакус, сър рицарю. Тогава разговорът ни поне щеше да е интересен.