Мъртвите й очи ме погледнаха и аз внезапно разбрах защо Майкъл я беше нарекъл „то“. Мавра вече не беше жена. В каквото и да се беше превърнала, тя не беше човек. Поне не по начина, по който аз разбирах хората. Тези очи се впиха в моите, привличайки ме със своето ужасяващо очарование – по същия начин, по който се изкушавате да видите какво се крие под чаршафа в моргата или да обърнете мъртво животно на другата страна, за да видите доколко се е разложило. Преборих се и отместих погледа си настрани.
– Ела, магьоснико – прошепна Мавра с абсолютно безизразно лице. – Нека си премерим силите, аз и ти.
Напрегнах волята си още по-силно. Силата ми нямаше да стигне за два опита. Трябваше да я поваля още от първия път или нямаше да успея никога. Тя излъчваше такъв студ, че върху пода под краката й се образуваха мънички шушулки.
– Но няма ти първа да нанесеш удар, нали? – Едва след това осъзнах, че съм изказал мислите си на глас. – Защото тогава ще нарушиш примирието.
Най-накрая на лицето й се изписа някаква емоция. Гняв.
– Нападай, магьоснико. Или не нападай. Аз ще взема един от смъртните – по твой избор. Не можеш да прилагаш защитата на гостоприемството и върху двамата.
– Махни се от пътя ми, Мавра. Или не се махай. Ако се опиташ да ни попречиш да си тръгнем, ако се опиташ да нараниш някой, който се намира под моята протекция, ще си имаш работа с магьосник от Белия съвет, Рицар на Меча и момиче, което има кошница, пълна с чесън и светена вода. Не ми пука колко си голяма, лоша и грозна, накрая от теб ще остане просто едно мазно петно на пода.
– Само посмей – прошепна тя.
Фигурата й се разми и тя отново се озова пред мен. Поех си дълбоко дъх, но тя ме спипа по време на издишването и не ми остана никакво време да освободя енергията, която й бях подготвил.
Майкъл и Сюзан се раздвижиха едновременно с нея, протягайки ръцете си покрай мен. Тя държеше обикновен дървен кръст, а той беше стиснал камата си за острието, с дръжката нагоре, така че тя също се беше превърнала в своеобразно разпятие. И дървото, и стоманата засияха със студена бяла светлина, в която Мавра се блъсна като в каменна стена. Събраните в шепите й сенки се разпръснаха и се изсипаха между пръстите й като пясък. Ние стояхме пред нея – аз в ореола на синята ми светлина, Майкъл и Сюзан – в сиянията на своите кръстове, които излъчваха толкова чиста и спокойна енергия, каквато не бях виждал преди.
– Чедо на Дракона, онзи стар дявол – произнесе тихо Майкъл. – Ти и себеподобните ти нямате сила тук. Заплахите ти са безпочвени, в думите ти няма капка истина, също както няма любов в сърцето ти и живот в тялото ти. Прекрати това веднага, преди да си предизвикала гнева на Всевишния. – Той погледна към мен и добави, най-вероятно само за да ми достави удоволствие: – Или преди приятелят ми Хари да те е превърнал в мазно петно на пода.
Мавра се изкачи бавно по стълбите с поскърцващи сухожилия. Наведе се, за да вземе черепа, който беше изпуснала по време на спора ни. След това се обърна отново към нас и рече със спокойна усмивка:
– Няма значение. Часът настъпи.
– Час? За какъв час говори тя, Дрезден? – попита ме Сюзан с напрегнат глас.
– Часът на приобщаването – прошепна Мавра.
Тя се изкачи по стълбите и затвори вратите, водещи навън. Те изтракаха зловещо.
Всички светлини угаснаха. Всички, с изключение на синия ореол около ръката ми и избледняващата светлина на двата кръста.
– Страхотно – промърморих аз.
Сюзан изглеждаше уплашена, лицето й беше напрегнато и тя едва се владееше.
– Какво ще стане сега? – прошепна тя, а очите й шареха из сенките.
Около нас се разнесе смях, нежен и подигравателен, тих, съскащ, влажен и бълбукащ. Стане ли дума за страховит смях, никой не може да бие вампирите. Повярвайте ми. И те са наясно с това.
Нещо проблесна в тъмнината и сиянието на енергията, събрана в ръката ми, освети Томас и Джъстин. Той вдигна и двете си ръце едновременно и каза:
– Имате ли нещо против да остана при вас?
Погледнах към Майкъл, който се намръщи. После към Сюзан, която гледаше към застаналия до нея в цялото великолепие на голотата си Томас... доста внимателно. Сбутах я с хълбок, тя примигна и ме погледна.
– О! Не, не, нищо против. Предполагам.
Томас хвана Джъстин за ръката и двамата застанаха от дясната ми страна, където щеше да ги наглежда Майкъл.
– Благодаря, магьоснико. Боя се, че тук не ме обичат много.
Стрелнах го с поглед. На шията му, като печат, аленееше белег във формата на прекрасни женски устни. Щях да ги помисля за червило, но усетих леката миризма на опърлено месо.