Имаше нещо странно в гласа й.
— Това проблем ли е? — попита Ричър.
— По тия места живеят само бели — каза тя. — Не е като в Пейкъс.
— И какво?
— Човек неволно почва да си мисли, че може и да възникне проблем, ако се стигне дотам.
— А стигало ли се е?
Тя се усмихна смутено.
— Личи си, че сте ченге. Прекалено много разпитвате. А пък уж аз щях да задавам въпросите…
Тя помълча една-две минути. Караше, отпуснала мургавите си ръце върху волана. Колата се движеше бързо, но плавно. Ричър отново напипа лостчетата и отпусна седалката още малко. Наблюдаваше жената с крайчеца на окото си. Беше хубава, но се боеше от нещо. След десетина години щеше да има дълбоки бръчки между очите.
— Как се живее в армията? — попита тя.
— Другояче — каза той. — Не е като навън.
— По какво се различава?
— Други правила, други ситуации. Съвсем отделен свят. С безброй правила, но някак без закони. В известен смисъл груб и жесток.
— Като Дивия запад — каза жената.
— Вероятно — отвърна той. — Един милион души, обучени да вършат на всяка цена онова, което трябва. Правилата идват на второ място.
— Като Дивия запад — повтори тя. — Мисля, че ви е харесвало.
Той кимна.
— Донякъде.
Тя се поколеба.
— Може ли да ви задам един личен въпрос?
— Давайте.
— Как ви е името?
— Ричър.
— Това малкото име ли е, или фамилията?
— Хората просто ми викат Ричър — каза той.
Тя пак се поколеба.
— Може ли още един личен въпрос?
Ричър кимна.
— Убивал ли си хора, Ричър? В армията.
Той кимна отново.
— Случвало се е.
— По принцип това е основната цел на армията, нали? — попита тя.
— Май че да — каза Ричър. — По принцип.
Жената отново замълча. Сякаш се бореше с трудно решение.
— В Пейкъс има музей — каза тя. — Истински музей на Дивия запад. Половината е в една стара кръчма, другата половина — в съседния стар хотел. А отзад е гробът на Клей Алисън. Чувал ли си за Клей Алисън?
Ричър поклати глава.
— Наричали го Джентълмена стрелец — обясни тя. — Доживял до пенсия, но после го прегазила каруца, натоварена с жито, и издъхнал от раните си. Погребали го на същото място. Има чудесна паметна плоча с надпис: Робърт Клей Алисън, 1840–1887. Виждала съм я. Отдолу е изписано още нещо: Той убиваше само онези, които заслужаваха смърт. Как ти се струва?
— Струва ми се, че е чудесен надпис — каза Ричър.
— Има и един стар вестник — добави жената. — В стъклена витрина. Мисля, че беше от Канзас Сити, с некролог за Клей Алисън. Там пише: Не ще и дума, че много от суровите му дела бяха извършени в името на доброто, както го разбираше той.
Кадилакът летеше на юг.
— Чудесен некролог — каза Ричър след дълго мълчание.
— Така ли мислиш?
Той кимна.
— По-добър от това, здраве му кажи.
— Би ли си пожелал такъв некролог?
— Е, засега бих изчакал — каза Ричър.
Тя се усмихна малко виновно.
— Да, засега не ти трябва. Но смяташ ли, че би желал някой ден да ти напишат такъв некролог? Нали разбираш, след време.
— Чел съм и доста по-лоши неща — каза Ричър.
Жената премълча.
— Ще ми кажеш ли най-сетне накъде си се насочила? — попита той.
— За пътя ли говориш? — сепна се тя.
— Не, за разговора.
Тя продължи още малко, после вдигна крак от педала и отби встрани. Колелата вдигнаха облак прах. Теренът край пътя слизаше към празен напоителен канал и колата се наклони на една страна. С изящно движение на китката жената изключи предавката, но остави двигателя да работи. От климатика продължаваше да лъха леден въздух.
— Казвам се Кармен Гриър — рече тя. — Нуждая се от твоята помощ.
2
— Знаеш ли, не те качих случайно — каза Кармен Гриър.
Кадилакът се беше килнал през ръба на пътя като потъващ кораб. Вратата притискаше отзад гърба на Ричър. Хлъзгавата кожена седалка не му предлагаше сигурна опора, за да може да се надигне. Хванала с една ръка волана, а с другата облегалката, жената надвисваше отгоре. Лицето й беше само на педя от неговото. Гледаше безизразно покрай Ричър, към прашната канавка.
— Ще можеш ли да се измъкнеш обратно на пътя? — попита той.
Жената се озърна нагоре към асфалта. Грубата черна повърхност трептеше от жегата приблизително на нивото на нейния прозорец.
— Мисля, че мога — каза тя. — Надявам се.
— И аз се надявам — каза Ричър.
Тя мълчаливо се втренчи в него.
— Е, защо ме качи? — попита той.
— А ти как мислиш?
— Не знам. Мислех, че съм извадил късмет. Предположих, че си добра душа и обичаш да правиш услуги.