Уокър отново помълча, после решително поклати глава.
— Стара история.
— Не и за близките на убитите — настоя Ричър. — За една година са загинали над двайсет души. Повечето от оцелелите навярно живеят по тия места. И вероятно вече почти всички са гласоподаватели.
— Имало е разследване — каза Уокър. — Още преди мен, но знам, че е било адски старателно. Лично прегледах досиетата.
— При теб ли са?
— Естествено. Повечето убийства са станали в Ехо и документацията пристига тук. По всичко личи, че няколко смахнати граничари са решили да действат на своя глава, а после разследването ги е уплашило. Вероятно са напуснали. В граничните служби имаше доста голямо разместване. Днес виновниците могат да бъдат буквално навсякъде. Най-вероятно са напуснали щата. Не само емигрантите бягат на север.
— Това би повишило авторитета ти.
Уокър сви рамене.
— Не се и съмнявам. Много неща биха го повишили. Но все пак имам някакви принципи, Ричър. Едно разследване ще е най-обикновено прахосване на обществени средства. Чисто и просто самохвалство от моя страна. Няма да ни доведе доникъде. Гарантирам ти. Виновниците са изчезна ли много отдавна. Всичко това е стара история.
— Дванайсет години не са много време.
— Зависи къде. По нашия край нещата се променят бързо. В момента се мъча да разбера какво е станало снощи, а не преди дванайсет години.
— Добре — съгласи се Ричър. — Ти решаваш.
— Ще се обадя на Алис утре сутринта. Когато получим материалите. До обяд може да сме приключили.
— Да се надяваме.
— Дано — каза Уокър.
Ричър слезе по горещото, задушно стълбище и излезе навън. На тротоара беше още по-горещо. Толкова горещо, че не можеше да се диша. Сякаш всичкият кислород във въздуха бе изгорял до последната молекула. Докато прекоси улицата и се добере до кантората, потта вече се стичаше в очите му. Блъсна вратата, влезе и завари Алис съвсем сама зад бюрото.
— Вече си тук? — изненада се той.
Тя само кимна.
— Видя ли я?
Алис кимна отново.
— Какво каза тя?
— Абсолютно нищо — отвърна Алис. — Освен че не желае да я защитавам.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно каквото казах. Това бяха единствените думи, които изкопчих от нея. Цитирам: „Не желая да ме защитавате.“
— Защо?
— Не ми обясни. Изобщо не проговори, казах ти вече. Знам само, че не ме иска.
— Защо, по дяволите?
Алис мълчаливо сви рамене.
— Случвало ли се е нещо подобно и друг път?
Алис поклати глава.
— Не. Нито на мен, нито на когото и да било друг адвокат, откакто съществува Пейкъс. Обикновено се чудят дали да ти отхапят ръката, или да те обсипят с целувки.
— Тогава какво става, по дяволите?
— Не знам. Тя изглежда напълно спокойна и разсъдлива.
— Опита ли се да я убедиш?
— Естествено, че се опитах. До един момент. Но исках да се измъкна, преди да си изтърве нервите и да се разкрещи. Чуе ли я някой друг, нямам правото да се натрапвам. А тогава наистина ще загази. Възнамерявам по-късно да опитам още веднъж.
— Каза ли й, че аз те пращам?
— Разбира се. Все повтарях за теб: Ричър това, Ричър онова. Никаква реакция. Каза само, че се отказва от адвокатска защита. Повтори го три-четири пъти. После млъкни.
— Имаш ли някаква идея защо го прави?
Алис сви рамене.
— При дадените обстоятелства — никаква. Сам разбираш, не съм велик адвокат като Пери Мейсън. Може би не вдъхвам особено доверие. Влязох в килията полугола и потна като прасе. Ако бяхме на Уолстрийт или друго подобно място, би било разбираемо клиентът да ме погледне и да си рече: Ехааа, зарежи я тая. Но тук не е Уолстрийт. Тук е окръжният затвор на Пейкъс, тя е мексиканка, а аз адвокат, тъй че би трябвало да танцува от радост, че съм се появила.
— Тогава защо?
— Не мога да си го обясня.
— Какво ще правим сега?
— Сега тръгваме по ръба на бръснача. Трябва да я убедя да приеме услугите ми, преди някой да чуе, че не ги иска.
— А ако пак откаже?
— Тогава отивам да си гледам работата, а тя остава да се пече в собствен сос. Поне шест месеца, докато й предявят обвинение и някой приятел на съдията я ощастливи с най-некадърния си сътрудник.
Ричър помълча.
— Извинявай, Алис. Нямах представа, че ще стане така.
— Не си виновен.
— Иди пак около седем вечерта — предложи той. — Когато кабинетите горе ще са празни, а жената от нощната смяна още няма да е дошла. Тя ми се стори по-любопитна от колегата й от дневната смяна. Той вероятно няма да ти обърне внимание. Така че ще можеш да я притиснеш. И да се развика, няма страшно.
— Добре — каза Алис. — В седем. Ама че ден. Ту нагоре, ту надолу, като влакче на ужасите.