— Всичко опитах — повтори тя. — Казах й: Покажи си ръцете. Тя попита защо. Защото искам да видя как са ти вените, казах аз. Нали там ще ти бият смъртоносната инжекция. Казах й как ще я вържат върху количката, точно какво ще й инжектират. Описах как хората зад стъклото ще гледат и ще я чакат да умре.
— И какво?
— Никаква полза. Все едно говорех на стената.
— Притисна ли я?
— По едно време дори се развиках. Но тя изчака да млъкна и отново повтори същото. Не иска адвокат, Ричър. Трябва да се примирим.
— Законно ли е?
— Естествено, че е законно. Никъде не пише, че обвиняемият трябва да има адвокат. Казва се само, че трябва да му предложат защита.
— Това не е ли признак за невменяемост или нещо такова?
Алис поклати глава.
— Не. Иначе всеки убиец може да откаже защита и автоматично да отърве кожата като невменяем.
— Тя не е убийца.
— Не забелязах особено желание да го докаже.
— Чу ли я някой?
— Още не. Но почвам да се тревожа. Логично погледнато, следващата й стъпка е да го изложи в писмена форма. И тогава не мога дори да припаря до нея. Нито пък някой друг.
— И какво ще правим сега?
— Трябва да я придумаме. Само това можем да направим. Изобщо да не слушаме какво казва и да преговаряме с Уокър зад гърба й. От нейно име. Ако го убедим да свали обвиненията, тогава ще я освободим, независимо дали иска, или не.
Ричър сви рамене.
— Значи така ще действаме. Но е много странно, нали?
— И още как — съгласи се Алис. — Никога не бях чувала за такъв случай.
На сто и петдесет километра от тях двамата мъже приключиха вечерята и се прибраха в мотела. Те също си бяха поръчали пица, само че с халби студена бира вместо вода и кафе. В стаята си завариха жената. Тя беше напрегната и крачеше напред-назад — признак, че има новини.
— Какво? — попита високият.
— Допълнителна работа — каза тя.
— Къде?
— В Пейкъс.
— Разумно ли е?
Жената кимна.
— В Пейкъс все още е сравнително безопасно.
— Смяташ ли? — попита тъмнокосият.
— Чакай само да чуеш колко ще ни платят.
— Кога?
— Зависи от предишната задача.
— Добре — каза високият. — Кой е обектът?
— Някакъв тип — отговори жената. — Ще ви дам подробности, като приключим с другата работа. — Тя прекрачи към вратата. — А сега стойте тук, разбрахме ли се? Легнете да поспите. Чака ни много напрегнат ден.
— Скапана стая — заяви Алис.
Ричър се огледа.
— Мислиш ли?
— Ужасна е.
— Виждал съм и по-лоши.
— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита тя след кратко мълчание.
След пицата и сладоледа Ричър изобщо нямаше апетит, но ивицата гола кожа отпред му се струваше привлекателна. Както и ивицата отзад — дълбока вдлъбнатина, над която коланът на панталона минаваше като мъничък мост.
— Разбира се — каза той. — Къде?
Тя отново се поколеба.
— Вкъщи съгласен ли си? С тукашните заведения имам проблеми. Вегетарианка съм. Затова обикновено си готвя сама.
— Вегетарианка в Тексас. Направо не е за вярване.
— Понякога и аз си мисля така. Е, какво ще кажеш? Климатикът ми е по-добър от този тук.
Ричър се усмихна.
— Значи не само домашна вечеря, а и по-хладен въздух? Добре ми звучи.
— Ядеш ли вегетарианска храна?
— Всичко ям.
— Тогава да тръгваме.
Той навлече влажната риза. Алис взе сакото. Ричър се обу, заключи и я последва към фолксвагена.
Потеглиха на запад и след два-три километра стигнаха до жилищен квартал, изграден върху ивица пустееща земя между две широки магистрали. Сградите бяха двуетажни, с мазилка в пясъчен цвят и тъмни греди за контраст. Бяха около четирийсет и всички изглеждаха някак потиснати и изнемощели от жегата. Къщата на Алис се намираше точно в центъра, заклещена между две други. Тя спря колата върху напукана бетонна площадка пред входа. От пукнатините стърчаха изсъхнали бурени.
Но вътре цареше разкошна прохлада. Климатичната инсталация работеше с всичка сила. Ричър усети напора на въздуха. Озоваха се в тесен хол с кухненски бокс отзад. Отляво имаше стълбище. Евтини мебели под наем и много книги. Телевизор не се виждаше.
— Ще си пусна един душ — каза Алис. — Настанявай се както ти е удобно.
Тя изчезна нагоре по стъпалата. Ричър се огледа. Повечето книги бяха на юридически теми. Гражданско и наказателно право на Тексас. Коментари на Конституцията. Върху малката масичка в ъгъла имаше телефон с четири бутона за автоматично набиране. До най-горния бе записано Кантора. Следваше Дж. домашен. После Дж. служебен и накрая М. и Т. На един от рафтовете на библиотеката бе поставена сребърна рамка със снимка на красива семейна двойка над петдесетте. Снимката беше любителска, зад мъжа и жената се виждаше градска улица, навярно в Ню Йорк. Мъжът бе с прошарена коса и дълго патрицианско лице. Жената приличаше малко на Алис. Същата коса, само че вече побеляла и не толкова буйна. Очевидно родителите от Парк Авеню. М. и Т. — мама и татко. Изглеждаха свестни хора. Колкото до Дж. — най-вероятно беше приятел. Ричър се огледа, но не видя друга снимка. Може би беше горе, на нощното шкафче.