— Като този ли?
Блек кимна.
— Да, за съжаление. Ако мис Арон се беше обърнала пряко към мен, щях да й кажа, че думите на нейната клиентка не заслужават доверие. А вие сте прав. Казвам го крайно неохотно от висотата на своята дълга и достойна кариера като съюзник на защитата. Винаги съм се борил срещу несправедливите обвинения въпреки риска да раздразня нашите окръжни прокурори. И смятам да продължа по този път, докато съм жив. Което едва ли ще трае дълго, ако тая проклета жега се задържи. — Блек млъкна за миг и се огледа. — Именно по тази причина смятам да ви лиша от компанията си. Много съжалявам, че не можах да помогна, мистър Уокър. Наистина. Бих го сторил с искрено удоволствие.
Той събра папките и ги върна в пакета от „Федеръл Експрес“. После го подаде на Ричър, който седеше най-близо. Стана и тръгна към вратата.
— Но все пак трябва да има нещо — каза Уокър. — Направо не е за вярване. За пръв път в живота си искам Кауан Блек да ме обори, а той не може.
Блек поклати глава.
— Много отдавна разбрах, че понякога хората са виновни, и толкоз.
Той безсилно махна с ръка за сбогом и бавно излезе от кабинета. Течението от климатиците подхвана вратата и я затръшна зад него. Алис и Ричър мълчаливо гледаха Уокър. Прокурорът отпусна глава върху дланите си и затвори очи.
— Вървете си — каза той. — Просто се махайте и ме оставете на мира.
Въздухът в коридора бе застоял и горещ, но навън се оказа още по-зле. Ричър прехвърли пакета в лявата си ръка и хвана Алис за лакътя с дясната. Спря я, преди да слезе от тротоара.
— Има ли добър бижутер в този град? — попита той.
— Мисля, че има — отвърна Алис. — Защо?
— Искам да прибереш личните вещи на Кармен. Все още те смятат за нейна адвокатка. Ще отнесем пръстена за оценка. Така ще узнаем дали поне веднъж е казала истината.
— Още ли се съмняваш?
— Аз съм от армията. Там първо проверяваме, после повтаряме.
— Добре — кимна тя. — Щом искаш.
Върнаха се, минаха зад съда и Алис взе колана и пръстена, като подписа формуляр, в който двата предмета се описваха като веществени доказателства. После тръгнаха да търсят бижутер. Подминаха евтините улици и след десетина минути попаднаха на дълга поредица от бутици, завършваща със златарски магазин. Витрината беше претрупана и не впечатляваше с елегантност, но етикетчетата с цените подсказваха, че собственикът предлага само най-качествени бижута. Или пък е непоправим оптимист.
— Е, как ще го направим? — попита Алис.
— Кажи му, че пръстенът е семейно наследство — посъветва я Ричър. — Може би от баба ти.
Човекът в магазина беше стар и прегърбен. Личеше си, че преди четирийсет години е бил хитър и енергичен. И все още не бе загубил съвсем тези качества. Ричър зърна проблясъка в очите му. Ченгета? Сетне видя как човекът отхвърли това предположение. Алис не приличаше на ченге. Нито Ричър — тази погрешна представа му бе помагала дълги години. След това старецът се захвана да прецени доколко са умни тия нови клиенти. Всичко бе съвсем ясно, поне за Ричър. Той видя как човекът реши да действа предпазливо. Алис извади пръстена и обясни, че е семейно наследство. Смятала да го продаде, ако й предложат добра цена.
Старецът взе златарската лупа и поднесе пръстена към лъча на лампата върху бюрото.
— Цвят, чистота, шлифовка и карати — каза той. — Четирите достойнства на камъка. По тях го оценяваме.
Завъртя пръстена насам-натам. Камъкът проблесна под светлината. Бижутерът взе картонче с множество кръгли отвори, подредени по големина. Започна да намества камъка в тях, докато откри подходящия размер.
— Два карата и четвърт — каза той. — Шлифовката е прелестна. Цветът е почти превъзходен, само дето мъничко бие на жълто. Чистотата не е безупречна, но и няма сериозни дефекти. Камъкът си го бива. Дори много го бива. Колко ще искате?
— Колкото струва — отвърна Алис.
— Мога да ви дам двайсет.
— Двайсет какво?
— Хилядарки.
— Двайсет хиляди долара?
Човекът примирително вдигна длани.
— Знам, знам. Някой сигурно ви е казал, че струва повече. Може и да струва — в луксозните магазини в Далас или другаде. Но това тук е Пейкъс и вие не купувате, а продавате. Нали и аз трябва да припечеля.