— Ще си помисля — каза Алис.
— Двайсет и пет? — подхвърли старецът.
— Двайсет и пет хиляди долара?
Бижутерът кимна.
— Дотолкова мога да вдигна, без да изляза на загуба. В края на краищата и аз трябва да ям.
— Нека да си помисля — каза Алис.
— Не прекалявайте с мисленето — отвърна старецът. — Цените може да паднат. А и няма да намерите друг като мен в този град. Останалите ще се уплашат още щом видят камъка.
Двамата спряха на тротоара пред магазина. Алис държеше пръстена плахо, сякаш стискаше нажежен въглен. После отвори чантата си и го прибра в едно вътрешно джобче с цип. С върха на пръстите избута ципа докрай.
— Щом такъв тип дава двайсет и пет хиляди, значи струва някъде към шейсет — каза Ричър. — Или дори повече. Много повече. Предполагам, че онзи приятел едва ли е кандидат за титлата „почтен бизнесмен на годината“.
— Във всеки случай не са трийсет долара — допълни Алис. — Фалшив бил, а? С цирконий? Тая жена ни е правила на глупаци.
Ричър кимна разсеяно. Знаеше, че всъщност Алис си мисли: правила те е на глупак, само че възпитанието не й позволяваше да го изрече.
— Да вървим — каза той.
Тръгнаха по нажежения тротоар на запад, към евтините квартали около железопътната линия отвъд съда. Пътят дотам беше около километър и половина и го изминаха за половин час. Нямаха сили да бързат в такава горещина. Ричър мълча през цялото време. Водеше обичайната си душевна борба кога точно да признае битката за изгубена.
Пред вратата на кантората той отново спря Алис.
— Искам да опитам още нещо. За последно.
— Защо?
— Защото съм от армията. След двойната проверка започваме тройна.
Алис въздъхна. Беше леко раздразнена.
— Какво искаш да правиш?
— Ще трябва да ме откараш.
— Къде?
— Има един очевидец, с когото можем да поговорим.
— Очевидец ли? Къде е?
— На училище в Ехо.
— Хлапето?
Ричър кимна.
— Да, Ели. Тя е голяма умница.
— Детето е само на шест години.
— Ако е ставало нещо, бас държа, че ще знае.
За секунда Алис застина. После надникна в кантората през прозореца. Залата беше препълнена с клиенти. Всички изглеждаха изнервени от жегата и смазани от живота.
— Не е честно към тях — каза тя. — Трябва да продължавам.
— Моля те, само това. За последно.
— Можеш да идеш сам. Ще ти услужа с колата.
Ричър поклати глава.
— Трябва ми твоето мнение. Ти си адвокат. Пък и без теб няма да ме пуснат в училището. Ти имаш обществено положение. Аз нямам.
— Не мога. Ще ми отнеме цял ден.
— Колко време щеше да ти трябва, за да изкопчиш парите от онзи фермер? Колко хонорари щеше да загубиш?
— Тук не взимаме хонорари.
— Знаеш какво имам предвид.
Тя помълча, после каза:
— Добре. Уговорката си е уговорка.
— За последно, обещавам.
— Обясни ми защо — каза Алис.
Двамата пътуваха с жълтия фолксваген по пустия път южно от Пейкъс. Ричър не разпознаваше нищо от пейзажа. На идване бе дошъл с полицейска кола, и то през нощта.
— Защото някога бях следовател — отговори той.
— Добре — съгласи се Алис. — Следователите разследват. Това го разбирам. Но никога ли не прекратяват следствието? Все някога трябва да знаят.
— Следователите не знаят — отсече Ричър. — Само се досещат и предполагат.
— Мислех, че работят с конкретни факти.
— Не е съвсем така. Е, понякога в крайна сметка опират до фактите, но в деветдесет и девет процента от случаите разчитат на деветдесет и девет процента усет. За хората. Добрият следовател има силно развит усет за хората.
— Усетът не превръща черното в бяло.
Ричър кимна.
— Така е.
— Никога ли не си грешил?
— Грешил съм, разбира се. Много пъти.
— Но?
— Но не вярвам сега да греша.
— Е, добре, обясни ми защо — повтори тя.
— Защото знам разни неща за хората, Алис.
— Аз също. Знам например, че Кармен Гриър те е водила за носа.
Ричър не каза нищо повече. Само гледаше мълчаливо ту Алис, ту пътя отпред. В далечината се виждаха планините, където Кармен бе гонила училищния автобус. Пакетът от „Федеръл Експрес“ лежеше върху коленете му. Вдигна го и започна да си вее. После го хвана за ръба с два пръста. Безцелно го завъртя насам-натам. Внимателно огледа плика отпред и отзад, взря се в оранжево-сините шарки, в етикета, в безсмислените отпечатани думи: подател, получател, спешна пратка, описание на пакета, размери — трийсет на двайсет и два сантиметра, тегло — килограм и двеста грама, изчислена такса, допълнителни сведения за получателя, доставено на следващия ден, проверено от превозвача: пратката не съдържа опасни предмети. Ричър поклати глава и метна пакета на задната седалка.