— Тя нямаше пари в себе си — каза той.
Алис не отговори. Управляваше малкия автомобил бързо и умело. Ричър усети, че го съжалява. Чувството просто лъхаше на вълни от нея.
— Какво? — попита той.
— По-добре да се върнем — каза Алис. — Само си губим времето.
— Защо?
— Какво толкова може да ни каже Ели? Разбирам идеята ти. Ако Кармен наистина си е чупила ръката, би трябвало да носи гипс около шест седмици. А Ели е умно дете и ще си го спомни. Същото се отнася и до челюстта. При счупена челюст за известно време те стягат като в кофраж. Едно дете непременно би запомнило такова нещо. Ако всичко това наистина се е случило и ако не е било прекалено отдавна.
— Но?
— Но ние знаем, че тя никога не е носила гипс. Знаем, че никога не е имала счупена челюст. Получихме медицинските сведения за нея, нали? Те са при нас, в колата. Всичко, за което някога е влизала в болница. Или смяташ, че счупени кости могат да се оправят по метода „направи си сам“? Да не мислиш, че са търсили помощ от ковача или бръснаря? Значи в най-добрия случай Ели ще ни потвърди само това, което вече знаем. А най-вероятно нищо няма да помни, защото е още дете. Излиза, че с това пътуване си губим времето двойно.
— Нека го направим все пак — настоя Ричър. — Така и така сме минали половината път. Ели може да си припомни нещо полезно. А и много искам пак да я видя. Тя е страхотно хлапе.
— Не се и съмнявам — каза Алис. — Само недей да се привързваш. Какво можеш да направиш за нея? Да я осиновиш? От цялата работа ще пострада най-много тя. Примири се с това и забрави.
Мълчаливо изминаха останалия път до кръстовището със закусвалнята, училището и бензиностанцията. Алис спря точно там, където преди бе спряла Кармен, и двамата излязоха навън в жегата.
— По-добре да дойда с теб — каза Ричър. — Тя ме познава. Можем да я изведем и да поговорим в колата.
Бутнаха телената врата и прекосиха двора. Сетне влязоха в сградата, изпълнена с училищна миризма. След минута отново бяха навън. Ели Гриър не бе идвала нито този ден, нито предишния.
— Напълно разбираемо — каза Алис. — Детето преживява тежък момент.
Ричър кимна.
— Да тръгваме. Само още един час път на юг.
— Страхотно! — възкликна Алис.
Качиха се във фолксвагена и изминаха останалите сто километра прегоряла пустош, без да разговарят. Отне им по-малко от час, защото Алис караше по-бързо от Кармен. Сега Ричър разпознаваше местността. Видя старото петролно находище далече на хоризонта отляво. „Гриър–3“.
— Наближаваме — каза той.
Алис намали скоростта. Отстрани се появи бодлива тел, после дървена ограда и накрая високата порта изплува от маранята. Алис натисна спирачките и зави. Малката кола заподскача по двора. Алис спря до познатите стъпала на верандата и изключи двигателя. Цялото ранчо тънеше в тишина. Нищо не помръдваше. Но в къщата явно имаше хора, защото всички коли бяха под навеса. Белият кадилак, джипът, новият и старият пикап. И четирите автомобила се спотайваха в сенките.
Слязоха от колата и постояха неподвижно зад отворените врати, сякаш искаха да се предпазят от нещо. Въздухът бе съвсем неподвижен и по-горещ от всякога. Температурата сигурно наближаваше четирийсет и пет градуса. Ричър пръв се изкачи в сянката на верандата и почука. Вратата се отвори почти незабавно. На прага изникна Ръсти Гриър. В едната си ръка стискаше карабина .22 калибър. Тя дълго оглежда Ричър от глава до пети. Накрая проговори:
— Ти си бил. А аз помислих, че е Боби.
— Изчезнал ли е? — попита Ричър.
Ръсти сви рамене.
— Излезе. Още го няма.
Ричър се озърна към навеса.
— Всички коли са тук.
— Някой дойде да го вземе. Аз бях горе. Не видях нищо. Само ги чух.
Ричър мълчеше.
— Все едно — промърмори Ръсти. — Не очаквах пак да те видя.
— Това е адвокатката на Кармен — каза Ричър.
Ръсти се завъртя и впи презрителен поглед в Алис.
— Не можа ли да си намери нещо по-свястно?
— Трябва да поговорим с Ели.
— Защо?
— Разпитваме свидетелите.
— Дете не може да бъде свидетел.
— Това ще го реша аз — каза Алис.
Ръсти се усмихна предизвикателно.
— Ели не е тук.
— Къде е тогава? — попита Ричър. — Не беше на училище.
Ръсти не отговори.
— Мисис Гриър, трябва да знаем къде е Ели — намеси се Алис.
Ръсти пак се усмихна.
— Не знам къде е, адвокатке.