— Защо?
— Защото я взеха от социалните служби.
— Кога?
— Тая сутрин. Дойдоха и я прибраха.
— И вие им позволихте? — изненада се Ричър.
— Защо да не им позволя? Не я искам. Търпях я само заради Слуп, но него вече го няма.
Ричър я изгледа смаяно.
— Но тя ви е внучка.
Ръсти презрително сви рамене. Карабината в ръката й трепна.
— Никога не съм се радвала на този факт.
— Къде я отведоха?
— В някое сиропиталище, предполагам — каза Ръсти. — А след това сигурно ще я дадат за осиновяване, ако има кой да я вземе. Само че не ми се вярва. Доколкото знам, трудно се намират кандидати за мелезчета. Приличните хора не искат да се мешат с цветнокожи.
Настана тишина. Чуваше се само тънкият пукот на спечената, напукана пръст.
— Дано да ви покоси рак — каза Ричър.
Той се завъртя и тръгна към колата, без да изчака Алис. Влезе, затръшна вратата и се загледа напред с пламнало лице. Огромните му юмруци се свиваха и отпускаха. Алис седна до него и включи двигателя.
— Да се махаме час по-скоро — каза Ричър.
Фолксвагенът потегли сред облак прах. Не си размениха нито дума чак до Пейкъс.
Когато пристигнаха, минаваше три следобед и кантората беше полупразна заради жегата. Както винаги завариха бюрото на Алис облепено с бележки. Пет бяха от Хак Уокър — всяка по-настоятелна от предишната.
— Да идем ли? — попита Алис.
— Не му казвай за диаманта — предупреди я Ричър.
— Вече всичко свърши, не го ли разбираш?
И наистина беше така. Ричър разбра още щом зърна лицето на Уокър. Напрежението бе изчезнало. Оставаше само примирение с неизбежното. И покой. Окръжният прокурор седеше зад бюрото си. Пред него имаше две купчини документи. Едната беше по-висока от другата.
— Какво? — попита Ричър.
Без да му обръща внимание, Уокър подаде на Алис някакъв лист.
— Официално отказване от правото на защита — каза той. — Прочетете го много внимателно. Кармен не желае да ползва адвокатски услуги и заявява, че не й е оказван натиск. Освен това добавя, че ви е казала същото още в самото начало.
— Не бях сигурна дали е в състояние да разсъждава логично — каза Алис.
Уокър кимна.
— Добре, всеки има право да се съмнява. Но вече няма съмнение. Тъй че в момента сте тук само благодарение на добрата ми воля, разбирате ли? И двамата.
После той подаде на Алис по-малката купчинка документи. Алис разгърна листовете и Ричър се наведе надясно, за да ги разгледа. Бяха компютърни разпечатки, покрити с цифри и дати. Банкови извлечения. Баланс и прехвърляне на суми. Дебит и кредит. Доколкото успя да разбере, ставаше дума за пет отделни сметки. Две от тях бяха съвсем обикновени банкови влогове. Другите три принадлежаха на Съвместен фонд „Гриър“, номерирани от 1 до 3. Балансът бе положителен. Дори повече от положителен. Общо в сметките имаше почти два милиона долара.
— Хората на Ал Юджин ми ги пратиха по куриер — поясни Уокър. — А сега вижте най-долните листове.
Алис прелисти. Най-долните листове бяха прикрепени с кламери. Ричър се зачете през рамото й. Дългият юридически текст представляваше нотариално заверено споразумение. В него бе казано на сравнително ясен език, че за момента всички права над финансовите активи на Слуп Гриър се прехвърлят на неговата законна съпруга Кармен Гриър.
— Имала е два милиона в банката — каза Уокър. — Изцяло на нейно разположение.
Ричър се озърна към Алис. Тя кимна.
— Прав е.
— А сега погледнете последната клауза от споразумението — каза Уокър.
Алис отново прелисти. Последната клауза засягаше въпроса за прекратяване на пълномощията. Слуп Гриър си запазваше правото по всяко време да промени договора и да стане единствен титуляр на сметките. Освен ако бъде обявен за невменяем. Или умре. При което цялото съдържание на сметките автоматично ставаше нейна собственост — както по предварително споразумение, така и като наследство.
— Ясно ли е? — попита Уокър.
Ричър не отговори, но Алис кимна.
Уокър й подаде по-голямата купчина.
— Сега прочетете това.
— Какво е? — попита тя.
— Препис. От нейните самопризнания.
Настана тишина.
— Признала ли е? — попита Алис.
— Заснехме всичко с видеокамера — каза Уокър.
— Кога?
— Днес по обяд. Моята заместничка отиде при нея веднага, след като получихме финансовите справки. Потърсихме и вас, но ви нямаше. А после Кармен ни каза, че и без това не искала адвокат. Подписа декларацията. И си призна всичко. Доведохме я тук и направихме видеозапис. Не беше приятна гледка.
Ричър слушаше с половин ухо и в същото време четеше. Наистина не беше приятно. Започваше с обичайните уверения, че самопризнанията се правят доброволно и без принуда. След това Кармен се връщаше към своето минало в Лос Анджелис. Била незаконно дете. Станала уличница. Пешеходна, както се изразяваше тя самата. По-късно напуснала улицата, заела се със стриптийз и променила титлата си на сексуална работничка. Точно както твърдеше Уокър, Слуп бил нейният голям шанс. Моят печеливш билет от лотарията, наричаше го тя. После търпението й се изчерпало. Тексас я отегчавал до смърт. Искала да се измъкне, но с пари в джоба. Колкото повече, толкова по-добре. Неприятностите на Слуп с данъчните власти били за нея като дар от небето. Сметките във фонда я изкушавали. Опитала се да уреди убийство на Слуп в затвора — от предишните си познати знаела, че това е възможно. Но се оказало, че федералният затвор с минимална охрана не е подходящо място. Тогава решила да чака. Щом чула за предстоящото му освобождаване, купила пистолет и тръгнала да си търси съучастник. Смятала да го привлече с измислени истории за домашно насилие. Накрая избрала Ричър. Той отказал и се наложило да действа сама. След като вече била измислила версията с побоищата, смятала да я използва, за да представи убийството като самозащита или поне да си осигури по-лека присъда. Но после проумяла, че болниците няма да подкрепят твърденията й, затова решила да си признае всичко и да разчита на снизхождение. Подписът й беше надраскан в долния край на всяка страница.