Алис четеше бавно. Стигна до края цяла минута след Ричър.
— Съжалявам, Ричър — каза тя.
За момент настана мълчание.
— Ами изборите? — попита Ричър. Това бе последната му надежда.
Уокър сви рамене.
— Според тексаския наказателен кодекс подобно престъпление се наказва със смърт. Убийство с цел лична изгода. Доказателства — с лопата да ги ринеш. А и не мога да си затворя очите пред доброволни самопризнания, нали? Преди два часа съвсем се бях оклюмал. Но после почнах да разсъждавам. Фактът е, че доброволните самопризнания ми отварят вратичка. Те пестят на данъкоплатеца разходите за съдебен процес. Дават ми право да заменя смъртното наказание с доживотен затвор. Ако питате мен, след тази история никой няма да я пожали, бил той бял или мексиканец. Значи щом оттегля смъртното наказание, проявявам снизхождение. Дори великодушие. Белите може малко да помърморят, но мексиканците ще ликуват. Нали ме разбирате? Всичко се преобръща. Тя беше доброто момиче, а аз — тежката ръка на закона. Но сега съм добрият прокурор, а тя — тежката ръка на престъплението. Тъй че няма от какво да се плаша.
Мълчаха около минута. Чуваше се само непрестанният рев на климатиците.
— Вещите й са у мен — каза Алис. — Колан и пръстен.
— Предайте ги в склада — каза Уокър. — По-късно ще я прехвърлим.
— Къде?
— Във федералния затвор. Повече не можем да я държим тук.
— Не, питах къде е складът.
— В същата сграда, където е моргата. Не забравяйте да поискате разписка.
Ричър придружи Алис до моргата. Не усещаше, че върви. Не усещаше жегата, праха, шума, уличното движение и миризмите. Имаше чувството, че се носи на два пръста над тротоара, обгърнат в някакъв непроницаем костюм. От време на време Алис казваше нещо, но той не чу нито дума. Чуваше само едно тънко гласче, което повтаряше в главата му: Сбъркал си. Ужасно си сбъркал. Беше го чувал и преди, но от това не му ставаше по-леко, защото бе изградил цялата си кариера върху стремежа да се сблъсква с него по-рядко от другите. Това напомняше въображаема спортна таблица, в която личните му показатели изведнъж спадаха главоломно. И този факт го тревожеше. Не от суета. Тревожеше го, защото като професионалист би трябвало да прозре истината отдавна.
— Ричър — каза Алис. — Не ме слушаш, нали?
— Какво?
— Попитах дали искаш да хапнеш нещо.
— Не. Мисля да тръгвам.
Алис рязко спря.
— Сега какво? Четворна проверка ли?
— Не, заминавам. Някъде надалеч. Чувал съм, че в Антарктида било приятно през този сезон.
— На връщане ще минем край автогарата.
— Добре. Значи си тръгвам с автобус. Край на автостопа. Никога не знаеш на кого може да налетиш.
Моргата се намираше в ниска индустриална сграда сред павиран двор встрани от улицата. Приличаше на бивш автосервиз или склад за гуми. Имаше метални стени и портал за автомобили. Служебният вход беше в края на сградата. Към него водеха две стъпала с парапет от стоманени тръби. Вътре беше много студено. Грамадни климатици бълваха леден въздух. Обстановката напомняше склад за месо. И в известен смисъл бе точно така. Вляво от фоайето имаше двойна врата, водеща право към моргата. Тя беше отворена и Ричър зърна масите за аутопсия. Блясък на стомана, бели плочки и луминесцентни лампи.