Двамата пресякоха улицата и продължиха към автогарата. Тя се намираше на петдесет метра след съда и на петдесет метра преди кантората. Малка, самотна автогара. Отпред нямаше автобуси. Само асфалт, покрит с петна от нафта и няколко скамейки под малък навес от бяло фибростъкло. Стените на малкия офис бяха облепени с разписания. Вграденият климатик работеше с всичка сила. Зад стъклото някаква жена четеше списания.
— Знаеш, че Уокър е прав — каза Алис. — Той й прави услуга. Иначе е загубена.
Ричър мълчеше.
— Е, накъде заминаваш? — попита тя.
— Хващам първия автобус — отговори той. — Така съм свикнал.
Застанаха един до друг пред разписанията. Следващият автобус заминаваше за Топика, Канзас, през Оклахома Сити. Трябваше да пристигне от Финикс, Аризона, след половин час. Маршрутът му описваше широка дъга обратно на часовниковата стрелка.
— Бил ли си в Топика? — попита Алис.
— Бил съм в Ливънуърт — каза Ричър. — Не е далеч.
Почука на стъклото и си купи еднопосочен билет. Прибра го в джоба си.
— Успех, Алис — каза той. — След четири години и половина ще те търся в „Жълти страници“.
Тя се усмихна.
— Гледай да доживееш дотогава, Ричър.
За секунда Алис застина, сякаш се колебаеше дали да го целуне по бузата, или просто да си тръгне. После пак се усмихна и закрачи по тротоара. Той я изпрати с поглед, докато изчезна зад ъгъла. После избра най-сенчестата скамейка и седна да чака.
Ели още се колебаеше. Бяха я отвели на много хубаво място. Като къща — с легла и всичко останало. Може наистина да бяха новото й семейство. Но не приличаха на семейство. Имаха много работа. Според нея малко приличаха на лекари. Държаха се с нея любезно, но през цялото време се занимаваха с нещо неразбираемо. Като в лекарски кабинет. Може пък наистина да бяха лекари. Може би знаеха, че е разстроена и се опитваха да я утешат. Тя дълго мисли над това и накрая попита:
— Лекари ли сте?
— Не — отговориха те.
— Да не сте новото ми семейство?
— Не. Скоро ще идеш при новото си семейство.
— Кога?
— След няколко дни. Но засега ще стоиш с нас, разбрахме ли се?
Тя си помисли, че всички изглеждат много заети.
Автобусът пристигна почти навреме. Беше голям, мръсен от пътя, обвит в синкав дизелов пушек, а над решетките на климатика трептеше нажежен въздух. Спря на пет метра от Ричър и шофьорът форсира двигателя. Вратата се отвори и слязоха трима души. Ричър стана и се качи. Нямаше друг кандидат за пътуване. Подаде билета си на шофьора.
— Нали ще изчакате две-три минути? — попита онзи. — Трябва да отскоча до тоалетната.
Ричър кимна мълчаливо. Мина навътре и откри свободна двойна седалка. Беше отляво, значи щеше да е срещу вечерното слънце по целия път, след като в Абилин завиеха на север. Но стъклата бяха затъмнени и климатикът работеше, тъй че нямаше страшно. Седна на една страна. Облегна се назад и опря глава в стъклото. Усети с бедро осемте празни гилзи в джоба си. Убиваха му, затова се пресегна и ги измести през плата. После ги извади. Търкулна ги на длан като зарове. Бяха топли и издаваха глух метален звън.
Абилин, помисли си той.
Шофьорът се качи на стъпалото, протегна глава навън и хвърли поглед в двете посоки като стар железничар. После седна зад волана и вратата се затвори с пухтене.
— Чакайте — викна Ричър.
Стана и забърза напред по пътеката между седалките.
— Размислих. Слизам.
— Вече скъсах билета — каза шофьорът. — Ако искате да ви върнем парите, ще трябва да подадете молба.
— Не си искам парите — каза Ричър. — Просто ми отворете да сляза, може ли?
Шофьорът го изгледа с недоумение, но все пак дръпна ръчката и вратата отново изпухтя. Ричър слезе и се отдалечи в жегата. Чу как автобусът потегли. После го чу как зави и шумът постепенно заглъхна в далечината. Ричър продължи към адвокатската кантора. На другите места работното време бе свършило, но тук още имаше групички мълчаливи, тревожни хора. Някои говореха с адвокатите, други чакаха своя ред. Седнала зад бюрото в дъното, Алис разговаряше с някаква жена, прегърнала бебе. Тя изненадано вдигна глава.
— Автобусът ли не дойде?
— Трябва да ти задам един юридически въпрос — каза Ричър.
— Спешно ли е?
Той кимна.
— Ако някой клиент разкаже на защитника си за престъпление, има ли полицията законно право да притисне адвоката?
— Това е поверителна информация — каза Алис. — Само между адвоката и неговия клиент. Ченгетата изобщо не си пъхат носа.