— Но тя е била е него. Нямаше ли да забележи! Нямаше ли да проговори!
Ричър помълча.
— Може точно тогава да е била при Ели. И на връщане в спалнята да е открила трупа. Или може да е била в банята. Когато я арестуваха, косата й беше мокра.
— Щеше да чуе изстрелите.
— Не и под онзи душ. Той е като Ниагарския водопад. Освен това пистолет двайсет и втори калибър не гърми много силно.
— А как разбра къде е трупът на Юджин? Ако не си фантазираш.
— Помислих си как бих постъпил на мястото на убийците. Очевидно те са имали кола, иначе няма как да стигнат насред пущинака. Може да са инсценирали катастрофа или спукана гума. Спират Юджин, вкарват го в колата си и потеглят. Но не искат да губят време. Рисковано е. Могат да го задържат не повече от две-три минути, което при старт от място прави два-три километра.
— Защо на север? Защо отляво?
— Ако бях аз, най-напред щях да отида далеч на север. После обръщам и в движение оглеждам местата край пътя. Избирам най-подходящото, отмервам още два-три километра, пак обръщам, подготвям инсценировката и чакам.
— Звучи логично — съгласи се Алис. — Ами Слуп? Невъзможно е. Да влязат в онази къща? В Ехо, насред пустинята? Да се промъкнат незабелязано, докато тя е под душа?
— Аз мога да го направя — каза Ричър. — А предполагам, че те не ми отстъпват. Може дори да са по-добри. Поне в стрелбата е точно така.
— Ти си луд — заяви Алис.
— Може би.
— Никакво „може би“. Тя си призна. Защо ще признава, ако няма нищо общо с убийството?
— И на това ще му дойде редът. Първо нека изчакаме един час.
Ричър остави Алис да си гледа работата и излезе навън в жегата. Реши най-сетне да разгледа музея на Дивия запад. Музеят обаче се оказа затворен. Но отстрани видя алея, водеща към някакво пусто място отзад. Имаше заключена портичка — толкова ниска, че не беше трудно да я прескочи. Зад сградите откри реставрирани тясна затворническа килия, съдебна зала и бесилка. Трите експоната се връзваха в чудесна последователност. Арест, съд, екзекуция. Малко по-настрани видя гроба на Клей Алисън. Беше грижливо поддържан, с чудесна надгробна плоча. Клей всъщност бе второ име. Робърт Клей Алисън, 1840–1887. Той убиваше само онези, които заслужаваха смърт. Ричър нямаше второ име. Беше си просто Джак Ричър. Роден през 1960-а, година на смъртта все още липсваше. Зачуди се как ли ще изглежда надгробната му плоча. Сигурно никак. Нямаше кой да му я поръча.
Върна се назад по алеята и отново прескочи портичката. Отсреща видя дълга бетонна сграда на два етажа. Долу имаше магазини, над тях — канцеларии. Върху един от прозорците беше изписано със старомодни златни букви: Албърт Е. Юджин, адвокат. В сградата имаше още две адвокатски кантори. Съдът сигурно се виждаше от прозорците им. Това трябва да са евтините адвокати, помисли си Ричър. Със своя собствена територия — нито при безплатните като Алис, нито при скъпите, които навярно се намират на съвсем друга улица. Макар че Юджин бе карал мерцедес. Кой знае, може би е компенсирал ниските хонорари с много дела. Или просто е бил толкова суетен, че да плаща вноски до изнемогване.
Ричър спря на кръстовището. Слънцето клонеше на запад и по южния хоризонт прииждаха облаци. В лицето му лъхаше топъл вятър. Поривите вдигаха облаци прах от тротоара. Усети как вятърът прилепи ризата към корема му. После всичко стихна и жегата се завърна, макар че облаците продължаваха да тъмнеят на юг.
Тръгна към кантората на Алис. Завари я зад бюрото, погълната от непрестанен поток от проблеми. На двата стола отпред седяха клиенти — семейство мексиканци на средна възраст. По лицата им бе изписано търпеливо доверие. Купчината документи изглеждаше още по-висока. Алис разсеяно махна с ръка към стола до себе си. Ричър се промъкна покрай бюрото и седна. Взе телефона и набра номера в Абилин по памет. Представи се с името Честър Артър и помоли да го свържат със сержант Родригес.
Наложи се да изчака цяла минута. После Родригес вдигна слушалката и от напрежението в гласа му Ричър веднага разбра, че са открили трупа на Юджин.
— Трябва да ни кажете името на клиента ви, мистър Артър.
— Какво открихте? — попита Ричър.
— Точно каквото описахте, сър. Два километра и половина на север, отляво, в дълбока варовикова пукнатина. Прострелян с един куршум в дясното око.
— Двайсет и втори калибър ли беше куршумът?
— Твърдо не. Поне така чух. Най-малкото деветмилиметров. Пръснал е половината череп.