— Събери всичко за последния месец — каза Ричър.
Алис прелисти назад.
— Някъде около деветстотин долара.
Ричър кимна.
— Дори да ги е трупала, пак не са много. Във всеки случай не стигат за професионалисти, с каквито си имаме работа.
Прокурорът мълчеше.
— Трябва да разговаряме с нея — каза Ричър.
— Не можем — отвърна Уокър. — В момента пътува към федералния затвор.
— Не го е направила тя — каза Ричър. — Нищо не е направила. Тя е напълно невинна.
— Тогава защо си призна?
Ричър затвори очи. Застина за миг.
— Принудили са я. Някой се е добрал до нея.
— Кой?
Ричър отвори очи.
— Не знам. Но можем да разберем. Извикайте пристава с книгата за посещения. Проверете кой е идвал при нея.
Лицето на Уокър си оставаше все тъй безизразно и потно. Но въпреки това той вдигна слушалката и набра вътрешен номер. Нареди незабавно да му донесат книгата за посещения. После зачакаха мълчаливо. След три минути откъм приемната долетя тропот и в кабинета нахълта мъжът от дневната смяна. Беше задъхан от тичането по стълбите. Носеше под мишница дебела тетрадка.
Уокър я взе, прелисти я набързо и я завъртя към посетителите. Посочи с пръст. Кармен Гриър беше приета рано сутринта в понеделник. Преди два часа бе прехвърлена към Тексаското управление на затворите. Междувременно бе посещавана само два пъти — в понеделник сутринта и във вторник по обяд. И двата пъти от заместничката на окръжния прокурор.
— Предварителен разговор и след това самопризнания — поясни Уокър.
Други посещения нямаше.
— Това ли е всичко? — попита Ричър.
Приставът кимна.
— Гарантирам.
Ричър отново погледна тетрадката. Първото посещение на заместничката бе продължило само две минути. Явно Кармен бе отказала да говори. Второто се оказа по-дълго — дванайсет минути. Веднага след това я бяха качили горе за видеозаписа.
— Нищо друго ли няма? — попита той.
— Имаше телефонни разговори — каза приставът.
— Кога?
— През целия понеделник и във вторник сутринта.
— Кой се обаждаше?
— Нейният адвокат.
— Нейният адвокат ли? — възкликна Алис.
Приставът кимна.
— Голям досадник. Само тичах напред-назад да я водя до телефона.
— Как се казваше адвокатът? — попита Алис.
— Нямаме право да се интересуваме, госпожо. Поверителна информация. Адвокатските разговори се пазят в тайна.
— Мъж ли беше или жена?
— Мъж.
— Мексиканец?
— Не ми се вярва. Говореше си съвсем нормално. Само дето не се чуваше много добре, но реших, че е от телефоните.
— Всеки път беше един и същ, така ли?
— Да, струва ми се.
В кабинета настана тишина. Уокър кимна разсеяно и приставът прие това за знак, че може да си върви. Чуха го как прекоси приемната. После външната врата се затвори зад него.
— Тя не е споменавала за адвокат — рече Уокър. — Напротив, каза, че не иска адвокат.
— И на мен каза същото — обади се Алис.
— Трябва да разберем кой е бил този човек — каза Ричър. — Телефонната компания може да проследи обажданията.
Уокър поклати глава.
— Нямам право. Адвокатските разговори са под закрила.
Ричър се втренчи в него.
— Наистина ли вярваш, че е бил адвокат?
— А вие?
— Не, разбира се. Някакъв тип я е заплашвал, за да излъже. Помисли, Уокър. При първата среща с твоята заместничка тя не обелва и дума. Двайсет и седем часа по-късно прави пълни самопризнания. Между двете посещения има само едно: цял куп разговори с онзи тип.
— Но каква заплаха би я принудила да си признае убийство?
Убийците не се чувстваха много добре в новата роля на детегледачи. И тримата изпитваха едно и също по една и съща причина. За пръв път им се случваше да взимат дете за заложник. Началото мина лесно. Беше съвсем стандартна операция, основана както винаги на измама и хитрост. Жената и високият рус мъж отидоха заедно в „Червената къща“, защото смятаха, че като двойка повече ще приличат на чиновници от социалните служби. Пристигнаха с голяма, официална на вид кола. Държаха се рязко и делово, като през цялото време сипеха лицемерно благочестиви приказки, сякаш не ги интересуваше нищо друго, освен благополучието на горкото детенце. Носеха дебела папка с фалшиви документи. Документите изглеждаха точно като заповеди и инструкции на социалните служби и други държавни агенции. Но бабата почти не им обърна внимание. Не оказа никаква съпротива. Това малко ги изненада. Тя просто предаде детето и изглеждаше много доволна, че се е отървала от него.