Мъжете се спогледаха. Ели ги наблюдаваше от леглото.
15
По пътя на юг Ричър не се прояви като събеседник. За час и половина не пророни и дума. Заради падащия вечерен здрач бе включил лампичката в колата и проучваше картите от жабката. Особено внимание отдели на едромащабния топографски план на южната част от окръг Ехо. Границата на областта представляваше съвършено права линия от изток на запад. Най-малкото разстояние от нея до Рио Гранде бе осемдесет километра. Точно това го смущаваше.
— Не разбирам защо ме излъга за диаманта — каза той.
Алис сви рамене. Бореше се да изцеди максимална скорост от малкия автомобил.
— Какво толкова? Лъгала е за всичко друго.
— Диамантът е друго нещо — възрази Ричър.
— Как така?
— Друг вид лъжа. Различава се от предишните, както ябълките от портокалите.
— Не те разбирам.
— Пръстенът е единственото, което не мога да си обясня.
— Единственото ли?
— Всичко останало си идва на мястото, но пръстенът ме затруднява.
Мълчаливо изминаха още два километра. Електрическите стълбове изникваха от сумрака и прелитаха за части от секундата в лъчите на фаровете.
— Ти знаеш какво става, нали? — каза Алис.
— Занимавала ли си се някога с компютърна анимация? — попита Ричър.
— Не.
— Аз също.
— Е?
— Знаеш ли какво представлява?
Тя сви рамене.
— Съвсем смътно.
— Могат да изградят цяла къща или кола право пред теб, на компютърния екран. Могат да я боядисат, да я украсят досущ като истинска. Ако е къща, могат да влязат вътре, да обиколят стаите. Ако е кола, могат да ти покажат как ще изглежда денем и нощем. Могат да я повдигат и накланят, да я въртят, да я оглеждат под всякакъв ъгъл. Могат да я сблъскат с препятствие и да видят как издържа на удара. Предметът прилича на съвсем истински, но не е. Мисля, че точно това се нарича виртуален обект.
— Е? — повтори Алис.
— Виждам в ума си целия случай като компютърна анимация. Отвън, отвътре, отгоре, отдолу. От всякакъв ъгъл. Само че без пръстена. Пръстенът проваля всичко.
— Ще ми обясниш ли?
— Няма смисъл — каза Ричър. — Първо трябва сам да го проумея.
— Има ли опасност за Ели?
— Надявам се да няма. Нали точно затова отиваме в ранчото.
— Мислиш ли, че баба й може да ни помогне?
Ричър сви рамене.
— Едва ли.
— Тогава как ще помогнем на Ели?
Той не отговори. Мълчаливо отвори жабката и прибра картите. Извади пистолета. Дръпна пълнителя и провери патроните. Нищо не приемай на вяра. Но в пълнителя все още имаше десет патрона. Ричър го върна на място и вкара патрон в цевта. После зареди и натисна предпазителя. Избута седалката назад и прибра пистолета в джоба си.
— Мислиш ли, че ще ни потрябва? — попита Алис.
— Рано или късно — каза той. — Имаш ли още патрони?
Тя поклати глава.
— Никога не съм смятала, че може наистина да го използвам.
Ричър мълчеше.
— Добре ли си? — попита Алис.
— Чувствам се великолепно — отвърна той. — Може би като теб по време на онова дело срещу фермера. Преди той да се заинати.
Алис кимна, гледайки право напред.
— Приятно усещане.
— Там беше в стихията си, нали?
— Мисля, че да.
— А сега аз съм в стихията си — каза той. — За това тук съм създаден. За тръпката на преследването. Аз съм следовател, Алис, винаги съм бил и ще бъда. Аз съм ловец. И когато поех от Уокър онази значка, главата ми заработи.
— Ти знаеш какво става, нали? — попита отново Алис.
— Ако не броим пръстена.
— Кажи ми.
Ричър не отговори.
— Кажи ми — настоя тя.
— Яздила ли си кон?
— Не. Аз съм градско дете. Най-широкото открито пространство, което съм виждала, е осевата линия по средата на Парк Авеню.
— А аз веднъж яздих с Кармен. За пръв път.
— И какво?
— Седлото е много високо. Стърчиш във въздуха.
— И какво? — повтори Алис.
— Карала ли си колело?
— В Ню Йорк? Не се шегувай.
— Летни кънки?
— Малко. Едно време, когато беше модерно.
— Падала ли си?
— Веднъж паднах доста зле.
Той кимна.
— Разкажи ми за онова, дето го беше сготвила.
— Какво да ти разкажа?
— Сама го сготви, нали?
— Естествено.
— Претегли ли съставките?
— Винаги го правя.
— Значи в кухнята имаш везни?
— Естествено — повтори Алис.
— Везните на правосъдието — каза той.
— Ричър, какви ги дрънкаш, по дяволите?
Той се озърна наляво. Червените летви на оградата прелитаха покрай фаровете.
— Пристигнахме. Ще ти кажа по-късно.
Алис намали скоростта, зави към портала и колата заподскача през двора.