— Завърти срещу навеса за колите — нареди Ричър. — И не изключвай фаровете. Искам да огледам онзи стар пикап.
— Добре — каза Алис.
Тя измести фолксвагена метър-два настрани и завъртя волана, докато фаровете осветиха десния край на навеса. Виждаше се половината от новия пикап, половината джип и целият стар пикап между тях.
— Стой плътно до мен — каза Ричър.
Излязоха от колата. Нощният въздух изведнъж им се стори горещ и влажен. Не както преди. Беше облачно и навсякъде неспокойно се рееха насекоми. Но на двора бе тихо. Не се чуваше нито звук. Минаха напред, за да огледат по-добре изоставената камионетка. Беше някакъв модел шевролет, най-малко на двайсетина години, ала все пак личеше, че е предшественик на пикапа до него. Имаше издути калници с олющена боя, а от каросерията стърчеше въртяща се стойка. Сигурно бе изминал над един милион километра. Вероятно стоеше тук от години. Ресорите вече не държаха, гумите бяха сплескани и разядени от безмилостната горещина.
— Е? — попита Алис.
— Мисля, че това е колата от снимката — каза Ричър. — Онази в кабинета на Уокър, нали се сещаш? Той, Слуп и Юджин се подпират на калника.
— За мен всички пикапи си приличат — каза тя.
— Слуп имаше същата снимка.
— Важно ли е?
Ричър сви рамене.
— Били са големи приятели.
Върнаха се назад. Алис бръкна в колата и изключи фаровете. После Ричър я поведе към стъпалата на верандата. Изкачи се. Почука на вратата. Изчака. Боби Гриър отвори и замръзна от изненада.
— Значи си се прибрал — каза Ричър.
Боби се навъси, като че му задаваха този въпрос за стотен път.
— Приятели ме изведоха на разходка. Да се поразведря.
Ричър рязко отвори длан и показа хромираната звезда._Полицейска проверка._ Беше приятно. Не чак толкова, колкото да покажеш служебна карта от следователския отдел на американската армия, но все пак Боби се впечатли. Не посмя да затръшне вратата.
— Полиция — каза Ричър. — Трябва да поговорим с майка ти.
— Че какво общо имаш с полицията?
— Хак Уокър ни упълномощи преди малко. В рамките на окръг Ехо. Къде е майка ти?
Боби се поколеба. Проточи шия, огледа нощното небе и подуши въздуха.
— Ще има буря — каза той. — Вече наближава. От юг.
— Къде е майка ти, Боби?
Боби пак се поколеба, после каза:
— Вътре.
Ричър дръпна Алис покрай него към червения вестибюл е пушките и огледалото. Вътре беше с един-два градуса по-хладно. Старият климатик се задъхваше от усилието. Монотонното му боботене долиташе откъм горния етаж. Пресякоха вестибюла и продължиха към всекидневната в дъното. Ръсти Гриър седеше на същия стол до масата, където я бе видял за пръв път. Носеше същите дрехи. Стегнати джинси и блуза с ресни. Косата й беше фиксирана с лак на широк ореол около главата.
— Дошли сме с официална задача, мисис Гриър — каза Ричър и показа значката върху дланта си. — Очакваме да ни окажете пълно съдействие.
— Ами ако не искам? Ще ме арестуваш ли?
Ричър придърпа стол, седна отсреща и мълчаливо се втренчи в нея.
— Не съм сторила нищо нередно — каза Ръсти.
Ричър поклати глава.
— Напротив, сторихте предостатъчно.
— Например?
— Например баба ми по-скоро би умряла, отколкото да даде някому внуците си. Говоря буквално. Само през трупа ми, така щеше да каже и това нямаше да са празни приказки, по дяволите.
Настана секунда мълчание. Чуваше се само монотонното скърцане на вентилатора.
— Беше за нейно добро — заяви Ръсти. — А и нямах друг избор. Те носеха документи.
— И друг път ли са ви взимали внуци?
— Не.
— Тогава откъде знаете, че са носели истински документи?
Ръсти мълчаливо сви рамене.
— Проверихте ли ги?
— Как да ги проверя? — възрази Ръсти. — Сториха ми се истински. Бяха пълни с разни надути приказки: гореупоменатите, законосъобразно, щатските власти на Тексас…
— Били са фалшиви — прекъсна я Ричър. — Детето е отвлечено. С цел изнудване. Отвлекли са вашата внучка, за да заплашват снаха ви.
Гледаше лицето й, очаквайки да види внезапно осъзнаване, вина, срам, страх или угризения. Наистина забеляза някакво чувство, но не успя да го определи.
— Затова се нуждаем от описание — каза той. — Колко бяха?
Ръсти мълчеше.
— Колко бяха, мисис Гриър?
— Двама. Мъж и жена.
— Как изглеждаха?
Ръсти сви рамене.
— Нормално. Обикновени хора. Приличаха на държавни служители. От града. Дойдоха с голяма кола.
— Коса? Очи? Облекло?
— Руси, струва ми се. И двамата. Евтино облекло. Жената беше с пола. Синеока, ако не греша. Мъжът беше висок.
— А колата?
— Не разбирам от коли. Беше голяма, с четири врати. Но някак обикновена. Не беше кадилак.