Върху горния край на папките имаше етикети в найлонови калъфчета, които постепенно се изместваха по диагонал от ляво на дясно. Всички надписи започваха с буквата „Г“. Но съдържанието изглеждаше твърде ново. На не повече от четири години. Той мина настрани, прескочи съседното чекмедже „Г“ и се зае със следващото. Въздухът беше горещ и задушен, звънецът дрънчеше и през прозорците се виждаше мигаща синя светлина. Пулсираше почти в такт със сърцето му.
Разби ключалката и дръпна чекмеджето. Провери етикетите. Пак неуспех. Всичко беше отпреди шест-седем години. Намираше се в сградата вече две минути и половина. През дрънченето чу далечен вой на сирена. Отново пристъпи настрани и атакува следващото чекмедже. Провери датите върху етикетите и плъзна пръсти назад. Две минути и петдесет секунди. Звънецът сякаш ставаше все по-оглушителен, синята лампа все по-ярка. Сирената наближаваше. Бе прехвърлил три четвърти от съдържанието на чекмеджето, когато най-сетне откри каквото му трябваше. Документи в тежка картонена папка, дебела около пет сантиметра. Ричър грабна папката и я стисна под мишница. Остави чекмеджето изтеглено докрай и с ритник затвори другите две. Изтича през приемната и се спусна по стълбището. Огледа улицата и когато се увери, че е чиста, побегна към фолксвагена в уличката зад ъгъла.
— Карай — нареди той, щом скочи в колата.
Беше малко задъхан и това го изненада.
— Накъде? — попита Алис.
— На юг. Към „Червената къща“.
— Защо? Какво има там?
— Всичко — каза той.
Алис потегли и само след петдесет метра Ричър видя как далеч отзад изникват мигащи червени лампи. Местната полиция пристигаше с една минута закъснение. Той се усмихна в тъмното и завъртя глава тъкмо навреме, за да види за част от секундата как на двеста метра пред тях някакъв голям автомобил завива по улицата към квартала на Алис. Колата прелетя в жълтото сияние на светофара и изчезна. Приличаше на полицейски форд, с четири антени отзад и без тасове на колелата. Ричър се втренчи в мрака, който погълна автомобила, и продължи да гледа натам, докато отминаха кръстовището.
— Дай газ до дупка — каза той.
После сложи на коленете си трофейните документи и посегна нагоре да включи лампичката.
Папката носеше етикет „Граничен патрул“. Съдържанието описваше престъпленията, извършени преди дванайсет години, и взетите мерки. Не беше приятно четиво.
Границата между Мексико и Тексас е много дълга. Преди дванайсет години приблизително по половината й протежение откъм американската страна имало близки пътища и градчета, което налагало постоянна охрана. Смятало се, че ако нелегални емигранти проникнат там, могат бързо и лесно да продължат към вътрешността на страната. Другите райони не предлагали нищо, освен сто-двеста километра безплодна нажежена пустиня. На практика тези сектори не се охранявали. Стандартната процедура била да се пренебрегва самата граница и през неравни интервали да бъдат изпращани дневни или нощни автомобилни патрули, които да прибират емигрантите при тяхното отчаяно три или четиридневно пътешествие на север през пущинака. Системата действала безотказно. След първите петдесет километра пеш в непоносимата жега хората ставали напълно пасивни. Често се предавали с радост. Понякога полицейските автомобили се превръщали в линейки, защото бегълците губели сетни сили от глад и жажда.
Не носели нито храна, нито вода, защото били измамени. Обикновено плащали всичките си спестявания на някой агент от Мексико, който им предлагал безпрепятствено пътуване към рая. Микробуси ги откарвали от родните села до границата, после водачът посочвал някой пуст мост и далечните дюни отвъд него и се кълнял, че оттатък чакат други коли, заредени с храна, вода и гориво. Емигрантите дълбоко си поемали дъх и хуквали нататък само за да открият, че отвъд дюните няма нищо. Големите надежди и страхът от завръщането ги карали да продължат слепешком напред до пълно изтощение.
Понякога отвъд границата имало друга кола, но нейният шофьор искал отделно заплащане. Емигрантите вече не можели да предложат нищо, освен някои дребни лични вещи. Шофьорът заявявал през смях, че тия неща не струват пукната пара. Все пак прибирал предложеното и обещавал, че ще се опита да го продаде. Потеглял сред облак горещ пясък и повече не се завръщал. Накрая емигрантите осъзнавали, че са измамени, и поемали пеш на север. Останалото било въпрос на издръжливост. Времето решавало всичко. През летните горещини смъртността се увеличавала рязко. Именно затова патрулите често се превръщали в санитарни екипи.