Внезапно всичко се променило.
Цяла година не се знаело дали внезапната поява на автомобил носи арест и спасение или неминуема смърт. През неравни интервали, винаги нощем, сред пустинята отеквали изстрели. От мрака с рев изскачал пикап и почвал да описва кръгове, докато отдели от групата някой самотен беглец. Почвала жестока гонитба и след един-два километра беглецът падал прострелян. После ревът на двигателя и подскачащите фарове изчезвали в далечината. Облакът прах се разсейвал и наставала мъртвешка тишина.
Понякога ставало много по-зле.
Някои от ранените жертви били отмъквани настрани и изтезавани. Веднъж открили трупа на петнайсетгодишно момче, вързано за един кактус с бодлива тел. Било наполовина одрано. Други били изгорени живи или жестоко осакатени. За четири месеца в ръцете на престъпниците попаднали три млади момичета. Аутопсията разкрила ужасни подробности.
Нито едно от оцелелите семейства не подало официална жалба. Всички споделяли страха на нелегалните бегълци от всякакъв контакт с бюрокрацията. Но сред местните мексиканци и техните поддръжници плъзнали слухове. Адвокатите и борците за граждански права почнали да събират информация. След време въпросът бил повдигнат където трябва. Започнало предварително разследване. Събирали се показания при гаранция за пълна анонимност. Били доказани общо седемнайсет убийства. Към тях добавили още осем предполагаеми случая, при които телата изчезнали или били погребани от оцелелите. Младият Раул Гарсия спадал към втората група.
В папката имаше карта. От нея ставаше ясно, че повечето нападения от засада са били извършвани на територия с неправилна крушовидна форма, обхващаща около двеста и петдесет квадратни километра. Върху картата тя беше обозначена като петно, разтеглено по дължина приблизително в посока север-юг. Широката южна част се намираше почти изцяло в пределите на окръг Ехо. Това означаваше, че жертвите вече са били изминали над седемдесет-осемдесет километра. Изтощени от прехода, те не са имали сили да окажат съпротива.
Висшето ръководство на граничната охрана започнало задълбочено разследване през август, единайсет месеца след появата на първите смътни слухове. В края на този месец имало още едно нападение, после нищо. Лишено от нови следствени данни, издирването навлязло в задънена улица. Наложили превантивни мерки — най-строг отчет на патроните и чести проверки по радиостанциите. Но до заключения така и не се стигнало. Следствието било проведено много старателно и прави чест на началниците, че упорито настоявали за резултати. Но едно закъсняло разследване в затворена полувоенна организация, при което единствените свидетели категорично отричали да са припарвали до границата, просто нямало изгледи за успех. Минало време. Нямало вече убийства, оцелелите градели нов живот, амнистията за емигрантите посмекчила възмущението. Накрая разследването зациклило и спряло. След четири години документите минали към архив.
— Е? — попита Алис.
Ричър натъпка документите с длан. Затвори папката. Хвърли я на задната седалка.
— Сега знам защо Кармен излъга за пръстена — каза той.
— Защо?
— Не излъга. Говореше истината.
— Каза, че е фалшив и струва трийсет долара.
— И си мислеше, че е истина. Защото някакъв бижутер от Пейкъс се изсмял и казал, че струва толкова. А тя му повярвала. Но той просто се е опитал да я измами. Да купи пръстена за трийсет долара и да го препродаде за шейсет хиляди. Най-старата измама на този свят. Точно същото е ставало с онези емигранти от папката. Тяхната първа среща с Америка.
— Бижутерът ли е излъгал?
Ричър кимна.
— Трябваше да го съобразя по-рано, защото е очевидно. Вероятно е същият, при когото бяхме и ние. Помислих си, че не прилича на кандидат за титлата „почтен бизнесмен на годината“.
— Но той не се опита да измами и нас.
— Да, Алис, не се опита. Защото ти си интелигентна бяла адвокатка, а аз съм едър и неприятен бял тип. Тя е дребничка мексиканка — самотна, отчаяна и уплашена. При нея е зърнал шанс, какъвто нямаше с нас.