Зареди първия уинчестър с един-единствен патрон на Боби. Във втория зареди още седем. В третия почна да ги редува, така че накрая в пълнителя имаше четири фабрични патрона и три направени. Четвъртата пушка зареди изцяло с нормални патрони. Наслага ги в багажника по същия ред от ляво на дясно, после затвори задния капак.
— Мислех, че ще ни трябва само една — каза Алис.
— Промених плана — отвърна Ричър.
Той се настани зад волана и Алис седна до него.
— Къде отиваме сега? — попита тя.
Ричър включи двигателя и се отдалечи на заден ход от фолксвагена.
— Представи си това плато като циферблат на часовник — каза той. — Ние дойдохме откъм шестицата. В момента твоята кола е на позиция дванайсет, обърната към нас. Ти отиваш да се скриеш долу под ръба на осмицата. Пеш. Задачата ти е да стреляш само веднъж и после да пропълзиш към седмицата.
— Нали нямаше да стрелям?
— Промених плана — повтори той.
— Не мога да стрелям, казах ти вече.
— Можеш. Просто дръпни спусъка. Много е лесно. Недей да се тревожиш за прицел и други глупости. Трябва ми само гърмеж и голям пламък.
— А после?
— После се промъкваш на позиция седем и наблюдаваш. Аз ще съм зает със стрелбата. Налага се ти да гледаш по кого точно стрелям.
— Това не е хубаво.
— Но не е и лошо.
— Мислиш ли?
— Виждала ли си гроба на Клей Алисън?
Тя отчаяно извъртя очи към небето.
— Вземи да прочетеш някоя историческа книга, Ричър. Клей Алисън е бил пълен психопат. Веднъж убил човека в леглото до себе си само защото хъркал. Бил е чисто и просто някакъв смахнат тип без капка морал. Не виждам нищо благородно в това.
Ричър сви рамене.
— Така или иначе, връщане няма.
— Знаеш ли, че две злини не правят една добрина?
— Избирай сама, Алис. Или ние ще ги издебнем, или те ще издебнат нас.
Тя поклати глава.
— Страхотно, няма що.
Ричър мълчеше.
— Тъмно е — каза Алис. — Нищо няма да видя.
— Остави това на мен.
— Как ще разбера кога да стрелям?
— Ще разбереш.
Ричър придвижи джипа плътно до ръба на варовиковата плоча и спря. Отвори задния капак и извади първата карабина. Ориентира се, изтича до назъбения каменен ръб и сложи пушката на земята, с приклад във въздуха и дуло, сочещо към пущинака на пет-шест метра пред далечния фолксваген. Наведе се и прещрака зарядния лост. Механизмът се плъзна гладко, с приятен металически звук. Чудесно оръжие.
— Готова е за стрелба — каза той. — Това тук е осма позиция. Стой приведена под ръба. Стреляй и веднага мини на седма позиция. Не се подавай, преди да стигнеш. А след това гледай много внимателно. Те може да стрелят в твоята посока, но гарантирам, че няма да те улучат. Разбра ли?
Алис мълчеше.
— Уверявам те — каза Ричър. — Недей да се тревожиш.
— Сигурен ли си?
— И супермен не може да те улучи от такова разстояние в тъмното.
— Може да им провърви.
— Не, Алис, тази нощ няма да им провърви. Повярвай ми.
— А кога да стрелям?
— Когато бъдеш готова — отвърна Ричър.
Изчака я да приклекне под ръба, на една ръка разстояние от карабината.
— Успех — каза той. — Пак ще се видим.
— Страхотно — промърмори тя.
Ричър скочи в джипа и бавно подкара през платото към четвърта позиция. Завъртя волана, превключи и продължи на заден ход. Джипът излетя през ръба, тежко падна шейсет сантиметра по-долу, разтърси се и спря сред храстите. Ричър изключи двигателя и фаровете. Взе четвъртата карабина и я подпря изправена до дясната предна врата. После взе втората и третата, изкатери се пак горе и изтича през откритата площадка към мястото, където би трябвало да се намира втора позиция. Грижливо положи третата пушка на ръба на скалата, сетне пробяга останалото разстояние до фолксвагена. Вмъкна се вътре и развинти лампичката в купето. Остави лявата врата открехната седем-осем сантиметра. Отмери двайсет крачки по часовниковата стрелка и остави втората пушка на ръба, някъде между позиции дванайсет и едно. Може би на дванайсет и половина. Не, дванайсет и седемнайсет, ако трябва да бъдем съвсем точни, помисли си той. След това пропълзя назад и залегна плътно до фолксвагена, с рамо под малкото стъпало и дясна буза, притисната отстрани към предната гума. Дишаше дълбоко. Усети мирис на каучук. Лявото му рамо беше открито. На неравни интервали го удряха тежки дъждовни капки. Ричър се намести още по-плътно до гумата и зачака. Още осем минути, помисли си той. Или може би девет.