Ричър застина съвсем неподвижно.
— Не се сетих — каза той.
— Тогава как разбра?
— Май излиза, че съм избрал по-трудния начин.
Тя пак се усмихна. Хвана го под ръка и двамата се върнаха към колата, където Ели и Алис се смееха на нещо.
— Ще се справиш ли? — попита Ричър.
Кармен кимна.
— Но се чувствам виновна. Загинаха толкова хора.
Ричър сви рамене.
— Нали знаеш какво би рекъл Клей Алисън.
— Благодаря — повтори Кармен.
— No hay de que, senora.
— Senorita — поправи го тя.
Кармен, Ели и Алис влязоха вътре да се измият за обяд. Той погледна как вратата се затваря зад тях, после се обърна и тръгна. Така му се струваше най-естествено. Не искаше да го увещават да остане. Изтича до пътя и зави на юг. Измина почти два километра в жегата, преди някакъв мълчалив, беззъб старец да го качи в раздрънкания си камион. Слезе до магистралата и чака на западната рампа цели деветдесет минути. Най-сетне един тежкотоварен камион намали скоростта и спря до него. Той пристъпи към кабината и вдигна глава. Страничното стъкло се спусна надолу. През тръпнещия рев на дизела дочу музика. Стори му се, че разпознава песен на Бъди Холи. Шофьорът надникна навън. Беше около петдесетгодишен, възпълен и небръснат от около четири дни. Носеше тениска с емблемата на „Доджърс“.
— Към Лос Анджелис ли отиваш? — подвикна той.
— Накъдето кажеш — отвърна Ричър.