В малкото преддверие на закусвалнята имаше автомат за цигари и стойка с рекламни дипляни за продажба на недвижими имоти, нови петролни находища и състезания по стрелба и родео в разни малки градчета. Отвъд втората врата отново стана прохладно. Двамата постояха за миг в приятния полъх. Край вратата имаше тезгях и уморена сервитьорка, седнала на една страна върху висока табуретка. През кухненското гише се виждаше готвачът. Двама клиенти се хранеха в отделни сепарета. Всичките четирима присъстващи вдигнаха глави и млъкнаха, сякаш предпочитаха да не изричат каквото си мислят.
Ричър ги огледа един по един, после се завъртя и поведе Кармен към сепарето в дъното. Плъзна се навътре по лепкавата изкуствена кожа и отметна лице към струята хладен въздух, долитаща през един отвор в тавана. Кармен седна отсреща, вдигна глава и той за пръв път я погледна право в очите.
— Дъщеря ми изобщо не прилича на мен — каза тя. — Понякога си мисля, че това е най-жестоката подигравка в цялата ситуация. Мощните стари гени на рода Гриър направо са прегазили моите като валяк.
Имаше изумително красиви черни очи, леко скосени нагоре. Правият нос и високите вежди се сливаха като буквата Y. Край изпъкналите скули се спускаха тъмни къдрици — толкова черни, че на светло придобиваха синкав отблясък. Уста като напъпила роза с едва забележими следи от червило. Кожата й беше гладка и светла, с цвета на слаб чай или тъмен мед и изпод нея се излъчваше меко сияние.
— На кого прилича Ели? — попита Ричър.
— На тях — каза Кармен.
Сервитьорката се яви с две чаши студена вода, молив и бележник, вирната брадичка и каменно изражение. Кармен си поръча кафе с лед. Ричър предпочете своето горещо и черно.
— Ако я видиш, няма да повярваш, че е мое дете — продължи Кармен. — Розова кожа, руса коса, пухкаво тяло. Но очите е взела от мен.
— Има късмет — подхвърли Ричър.
Тя се усмихна за миг.
— Благодаря. Целта ми е да има късмет и занапред.
Тя притисна запотената чаша към лицето си. После избърса със салфетка влагата от стъклото. Сервитьорката донесе поръчката. Леденото кафе беше във висока чаша и тя разплиска малко от него, докато го оставяше на масата. Кафето на Ричър беше в пластмасова каничка термос и жената тръшна до нея празна порцеланова чаша. Остави сметката, преобърната наопаки, после си тръгна, без да изрече нито дума.
— Трябва да разбереш, че някога обичах Слуп — каза Кармен.
Ричър не отговори и тя го изгледа втренчено.
— Смущават ли те тия подробности?
Той поклати глава, макар че наистина малко го смущаваха. Самотниците рядко обичат да слушат чужди изповеди.
— Ти искаше да започна от началото — каза Кармен.
— Да — кимна Ричър.
— Добре, започвам. Някога го обичах. Трябва да разбереш това. И ще ти кажа, че не беше трудно човек да го обикне. Той беше едър, красив, вечно усмихнат и безгрижно спокоен. Бяхме млади студенти, а Лос Анджелис е много особено място, където всичко изглежда възможно и нищо не е особено важно.
Кармен взе пластмасова сламка от стойката върху масата и махна целофановата обвивка.
— Освен това трябва да знаеш откъде идвах — продължи тя. — Истината е, че от самото начало всичко се обърна наопаки. Не бях някаква мексиканска хлапачка, която се тревожи дали бялото семейство ще я приеме. Точно обратното, питах се как ще приемат моите близки, че съм тръгнала с един гринго. Така го виждах. Родена съм в Напа. Имаме там имение от четири хиляди декара и от незапомнени времена сме най-богатите хора в района. И най-културните. Увличаме се от живопис, музика и история. Правим дарения на музеите. Наемаме бели ратаи. Затова много се тревожех какво ще кажат нашите за подобен брак.
Ричър отпи от кафето си. Беше престояло и претоплено, но ставаше за пиене.
— И какво казаха? — попита той.