— Побесняха. Мислех, че се държат глупаво. Сега разбирам, че са били прави.
— Какво стана?
Кармен смукна кафе през сламката. Взе салфетка и избърса устните си. По салфетката останаха следи от червило.
— Ами… бях бременна — каза тя. — Естествено, от това положението стана хиляди пъти по-лошо. Родителите ми са много набожни и благопристойни хора. Просто ме изгониха, това е. Отрекоха се от мен. Беше като във викториански роман, където прогонват героинята навън под снега с парцаливо вързопче в ръка. Само дето нямаше сняг, а вързопчето всъщност беше куфар от най-скъпа марка.
— И какво направи след това?
— Оженихме се. На церемонията присъстваха само шепа приятели от университета. Живяхме няколко месеца в Лос Анджелис, дипломирахме се и останахме там до края на осмия месец. Честно казано, беше много весело. Бяхме млади и влюбени.
Ричър си наля втора чаша кафе.
— Но?
— Но Слуп не можеше да си намери работа. Започнах да осъзнавам, че не търси много усърдно. Изобщо нямаше намерение да работи. За него колежът беше просто четири години веселба, преди да се прибере под семейната стряха и да поеме бизнеса на баща си. Баща му вече чакаше с нетърпение да се оттегли. Аз не харесвах тази идея. Смятах, че съм се лишила от много неща и той трябва да направи същото. Дълго спорихме. Нямах пари, а не можех да работя, защото бях бременна. В крайна сметка той надделя, когато вече нямаше с какво да си плащаме наема. Пристигнахме в Тексас и се настанихме в голямата стара къща при родителите, брат му и братовчедите. Там съм и до днес.
Отново говореше глухо и примирено. Денят, в който животът й се бе променил завинаги.
— И какво? — попита Ричър.
Тя го погледна в очите.
— Сякаш земята се разтвори под мен и пропаднах направо в ада. Бях толкова потресена, че отначало не успях да реагирам. Държаха се с мен някак странно и едва на втория ден осъзнах какво става. Разбираш ли, цял живот ме бяха гледали като принцеса, после станах едно от хилядите разхайтени хлапета в Лос Анджелис, но ето че изведнъж се превърнах в цветнокож боклук. Не го казваха открито, но беше толкова очебийно. Мразеха ме, защото бях долната повлекана, дето е подлъгала скъпото им синче. Държаха се с убийствена учтивост, вероятно защото възнамеряваха да изчакат, докато Слуп се опомни и ме зареже. И такива работи стават в Тексас, да знаеш. Докато са млади и глупави, добрите момчета обичат да хапнат от ръжената погача. Нещо като детска болест. После порастват и поумняват. Знаех какво си мислят. И на какво се надяват. Беше истински шок, повярвай ми. Никога не се бях поглеждала в такава светлина. Никога не ми се беше налагало. Никога не бях заставала срещу това. Само за миг целият свят се преобърна с главата надолу. Като да паднеш в ледена вода. Не можеш да дишаш, не можеш да мислиш, не можеш дори да помръднеш.
— Но той очевидно не те е зарязал.
Кармен наведе очи към масата.
— Не — каза тя. — Не ме заряза. Започна да ме бие. Първия път ме удари с юмрук в лицето. Ели се роди на другия ден.
Скрит зад групичка дървета на десетина километра от магистралата, на около половината път между Абилин и Биг Спрингс, фордът се превърна отново в нормална кола под наем. Номерата от Вирджиния изчезнаха и на тяхното място се появиха тексаски. Пластмасовите тасове се върнаха върху джантите. Антените за клетъчен телефон от задното стъкло бяха свалени и върнати в куфара. Късовълновите антени с магнитите отидоха да им правят компания. Сувенирните шапки бяха сложени една в друга и прибрани заедно с пистолетите. Един удар с камък превърна телефона на ситни парчета, които се разпиляха навсякъде из горичката. Малко крайпътна пръст, разсипана по дясната предна седалка, гарантираше, че хората от „Херц“ ще почистят заедно с нея и евентуалните влакънца и косми, останали от Юджин.
Сетне автомобилът се върна на асфалта и пое отново към магистралата. Движеше се с умерена скорост на запад — просто една най-обикновена кола, пълна с обикновени хора. Спряха още веднъж на един крайпътен паркинг, където си поръчаха безалкохолни напитки и се обадиха по телефонния автомат. Обаждането беше до Лас Вегас, откъдето автоматично се прехвърли към Далас, а оттам пък до кантора в едно малко градче в Западен Тексас. Докладваха, че засега всичко върви успешно и новината бе приета с благодарност.
— Разкъса ми устната — каза Кармен. — И ми разклати няколко зъба.
Ричър гледаше лицето й.
— Това му беше за пръв път — продължи тя. — Просто не се удържа. Но тутакси го обхванаха угризения. Сам ме откара до болницата. От имението пътят дотам е дълъг, отнема няколко часа, и през цялото време Слуп ме молеше да му простя. После настояваше да не казвам истината за станалото. Изглеждаше толкова засрамен, че се съгласих. Но, така или иначе, не ми се наложи да казвам нищо, защото веднага след пристигането започнаха болките и ме качиха право горе в родилното. Ели се роди на другия ден.