— Тогава недей да напускаш щата. Остани в Тексас.
— Няма да остана в Тексас — заяви Кармен.
Изрече го категорично. Ричър премълча.
— Не е лесно — добави тя. — Майка му ме наблюдава по негова заръка. Затова не мога да продам пръстена, макар че трийсет долара биха ми свършили добра работа. Тя ще забележи и това ще я накара да бъде нащрек. Ще разбере какво съм замислила. Не е глупава. Тъй че ако един ден Ели изчезне и липсват пари, бих имала преднина само няколко часа, преди тя да позвъни на шерифа, а той на ФБР. Но няколко часа не са нищо, защото Тексас е страшно голям, а автобусите се движат ужасно бавно. Няма да се измъкна.
— Все трябва да има начин — каза Ричър.
— Има много начини. Съдебни процедури, дела, решения и какво ли не още. Но адвокатите са бавни и много скъпи, а аз нямам пукната пара. Има и такива, които се занимават с благотворителна дейност, но те са вечно заети. Истинска каша. Гадна, объркана каша.
— Май така излиза — каза Ричър.
— Но за година би трябвало да стане. Една година е много време, нали?
— Е?
— Затова те моля да ми простиш, че прахосах година и половина. Трябва да разбереш защо стана така. Изглеждаше толкова трудно, че все отлагах. Бях в безопасност. Има време, казвах си. Ти сам току-що призна, че дванайсет месеца се предостатъчни за каквото и да било. Дори ако едва сега започвам от нулата, не е чак толкова зле, права ли съм? Никой не би казал, че съм изчакала до последния момент, нали така?
От дълбините на таблото долетя меко писукане. Близо до скоростомера започна да примигва оранжево изображение на туба за бензин.
— Горивото привършва — каза Кармен.
— Наближаваме бензиностанция на „Ексон“ — отвърна Ричър. — Преди малко видях табела. Още около двайсет и пет километра.
— Трябва ми „Мобил“. В жабката имам тяхна разплащателна карта. Нямам с какво да платя на друга бензиностанция.
— И пари за бензин ли нямаш?
Кармен поклати глава.
— Свърших ги. Сега прехвърлям всичко по сметката на свекърва ми. Тя ще разбере чак след месец.
Тя свали една ръка от волана и опипа зад гърба си. Извади мажа дамска чантичка и я пусна в скута на Ричър.
— Провери, ако не вярваш.
Той седеше неподвижно с чантата на колене.
— Не бих си позволил да бъркам в дамска чанта.
— Моля те. Искам да ме разбереш.
Той се поколеба, после отвори чантичката. Отвътре го лъхна аромат на парфюм и козметика. Имаше четка с няколко дълги черни косми върху нея. Нокторезачка. И тъничко портмоне.
— Провери го — повтори Кармен.
В портмонето имаше протрита банкнота от един долар. Нищо повече. Един самотен долар. Никакви кредитни карти. Тексаска шофьорска книжка с нейната изненадана физиономия. Зад пластмасово прозорче имаше снимка на малко момиченце. Детето беше пухкаво, с гладка розова кожа. Блестяща руса коса и лъскави, живи очи. Лъчезарна усмивка, разкриваща мънички бели зъбчета.
— Ели — каза Кармен.
— Много е хубава.
— Красавица, нали?
— Къде спа снощи?
— В колата — каза тя. — За мотел искат четирийсет долара.
— На мен ми взеха малко над двайсет.
Кармен сви рамене.
— Щом е над долар, не мога да си го позволя. Тъй че оставаше само колата. Всъщност е доста удобно. После изчаквам сутрешния наплив и се измивам в тоалетната на някое заведение, без да ме забележат.
— А какво ядеш?
— Нищо.
Тя намали скоростта. Може би се опитваше да икономиса последния бензин.
— Аз ще платя — каза Ричър. — Нали ме возиш.
Край пътя се мярна нова табела. „Ексон“ 15 километра.
— Добре — кимна Кармен. — Съгласна съм. Но само защото искам да стигна до Ели.
Тя ускори отново, вече уверена, че горивото ще им стигне за петнайсет километра. Според Ричър дори и толкова мощен двигател нямаше да изгълта повече от четири литра. Дори на висока скорост. Той се облегна назад и загледа как хоризонтът лети насреща. После изведнъж осъзна какво трябва да направи.
— Спри колата — каза той.
— Защо?
— Просто го направи, разбра ли?
Тя го погледна озадачено, но отклони към неравната отбивка на пътя и спря. Остави левите колела върху асфалта и не изключи двигателя. Климатикът продължаваше да бучи.
— А сега почакай — каза Ричър.
Двамата изчакаха в прохладното купе, докато мина камионът, който бяха изпреварили.
— Сега не мърдай — нареди Ричър.
Той разкопча предпазния колан, извъртя очи надолу и откъсна джоба на ризата си. Евтина материя, калпав шев — парчето плат се отдели без затруднение.
— С какво си облечена? — попита той.
— Моля? Какво правиш?
— Кажи ми точно с какво си облечена.
Тя се изчерви. Нервно преплете пръсти.