— Можеш да останеш в Тексас — каза отново Ричър.
Тя кимна.
— Знам, знам. Но не мога. Просто не мога. Знам, че се държа неразумно, но не мога да остана тук, Ричър. Щатът е чудесен, в него наистина има чудесни хора и е много голям, тъй че мога да избягам надалеч. Но за мен той е символ. Тук ме сполетяха неща, от които искам да избягам. Не само със Слуп.
Ричър сви рамене.
— Ти си знаеш.
Тя замълча и съсредоточи вниманието си върху шофирането. Пътят продължаваше да се точи насреща. Сега се изкачваше плавно към необятно плато, което изглеждаше поне колкото щата Род Айланд.
— Скалистите възвишения — каза Кармен. — Съставени са от варовик или нещо подобно. Преди милион години водата се изпарила и останали само скалите. Някакви си там утаечни пластове.
Говореше разсеяно. Туристическите й коментари бяха доста по-неясни от обичайното.
— Добре де, какво искаш да направя? — попита Ричър.
— Не знам — каза тя, макар че без съмнение знаеше много добре.
— Искаш ли да ти помогна да избягаш? Сигурно ще мога да го уредя.
Тя не отговори.
— Ти ме качи — каза Ричър. — Трябва да си имала нещо наум.
Тя пак не отговори. Ричър се замисли за групата от потенциални кандидати, която му бе описала. Безработни ездачи и работници от петролните находища. Каквито и таланти да имаха, едва ли биха се справили с едно федерално издирване. Значи Кармен бе избрала добре. Или просто имаше късмет.
— Трябва да действаш бързо — каза той. — Щом остават два дни, няма нито минута за губене. Грабваме Ели, обръщаме колата и потегляме. Може би на първо време към Вегас.
— И там какво?
— Ще ти осигурим документи — обясни Ричър. — В град като Вегас сигурно ще открием нещо, макар и временно. Имам пари. Мога да намеря и още, ако ти трябват.
— Не мога да взема пари от теб — каза тя. — Няма да е почтено.
— Почтено или не, ще ти трябват пари. Можеш да ми ги върнеш по-късно. След това не е зле да отидеш отново в Лос Анджелис. Там ще си оформиш по-стабилни документи.
Кармен мълча още един-два километра.
— Не, не мога да бягам — каза тя. — Не искам да се превръщам в беглец. Не искам живот в нелегалност. Може да съм била всичко друго, но не и извън закона. Няма да си го позволя и сега. Най-малкото с Ели. Тя заслужава нещо по-добро.
— И двете заслужавате нещо по-добро — каза Ричър. — Но все нещо трябва да се направи.
— Аз имам граждански права. Помисли си какво означава това за човек като мен. Няма да се откажа от тях. Няма да надяна чужда маска.
— Добре, какъв ти е планът?
— Ти си моят план.
Каубои, работници от нефтените платформи, сто и двайсет килограмов бивш военен полицай.
— Искаш да ти бъда телохранител? — попита той.
Тя не отговори.
— Кармен, мъчно ми е за теб. Наистина, повярвай ми.
Мълчание.
— Но не мога да ти бъда телохранител.
Отново мълчание.
— Не мога — повтори той. — Това е нелепо. Какво се надяваш да стане? Мислиш ли, че ще бъда с теб по двайсет и четири часа в денонощието? Седем дни в седмицата. Да те пазя от него.
Никакъв отговор. На няколко километра от тях сред пустинната мараня изникна огромна детелина на кръстовището с някаква магистрала.
— Нелепо е — повтори Ричър. — Сигурно мога да го пропъдя. Да го сплаша. Мога да подкрепя внушението с малко пердах. Но какво ще стане, когато си тръгна? Защото рано или късно ще трябва да си вървя, Кармен. Няма да се задържа при теб. Не обичам да се задържам никъде. И не опира само до мен. Разбери, никой няма да се задържи. Не чак толкова дълго. Например десет години. Или двайсет, или трийсет, или колкото там му трябва, за да се гътне от старост.
Никакъв отговор. И никакъв ефект. Тя не изглеждаше разочарована от думите му. Просто слушаше и караше — бързо, умело и мълчаливо, като че чакаше своя ред. Детелината наближаваше, растеше, Кармен зави по нея и продължи право на запад, минавайки покрай голяма зелена табела с надпис: Пейкъс 120 километра.
— Не търся телохранител — каза тя. — Наистина би било нелепо.
За какво ти трябвам тогава?
Кармен се поколеба.
— Не мога да го кажа.
— Кое?
Тя отвори уста. Затвори я. Преглътна с усилие, но не каза нищо. Ричър я гледаше. Каубои, работници от нефтените платформи и бивш военен полицай. Гробът на Клей Алисън със странния надпис, некрологът във вестника от Канзас Сити.
— Ти си луда — възкликна той.