— Това е най-добрата маса — обясни тя. — Всички други седалки са скъсани и закърпени, а пък конецът е груб и може да ти ожули крака.
— Май не идваш за пръв път — каза Ричър.
— Естествено — изкиска се Ели. Насреща му блеснаха два реда мънички здрави зъбчета. — Много пъти съм идвала. — Тя подскочи, седна и се измести навътре. — Мамо, ела до мен.
Кармен се усмихна.
— Първо ще отскоча до тоалетната. Веднага се връщам. Ти стой тук при мистър Ричър, разбрахме ли се?
Детето кимна сериозно. Мистър Ричър седна отсреща и двамата се спогледаха изпитателно. Ричър нямаше представа как изглежда в нейните очи. Лично той виждаше живия вариант на снимката от портмонето на майка й. Гъста руса коса, стегната на опашка, изненадващо черни очи, широко разтворени и втренчени в него вместо в обектива на фотоапарата, мъничко чипо носле и сериозно притворени устни. Кожата й беше изумително съвършена, като влажно розово кадифе.
— Ти къде си учил? — попита тя. — В нашето училище ли?
Той поклати глава.
— На всеки няколко месеца се местех в ново училище.
Ели се замисли напрегнато. Не попита защо. Само преценяваше плюсовете и минусите на подобно положение.
— Как си успявал да запомниш кое къде е? Например тоалетните. Или коя е учителката. Не им ли бъркаше имената?
Ричър пак поклати глава.
— Когато си малък, помниш всичко. Чак като остарееш, тогава почваш да забравяш.
— А пък аз забравям — каза Ели. — Забравих как изглежда татко. Той е в затвора. Но мисля, че скоро ще се прибере.
— Да, и аз така мисля.
— Къде учеше, когато беше на шест и половина като мен?
Училището, център на нейния свят. Ричър се замисли. Когато беше на шест и половина, войната във Виетнам все още не бушуваше с пълна сила, но вече придобиваше такива мащаби, че се налагаше баща му през цялото време да бъде там или някъде наоколо. Значи би трябвало да е разделил годината между Гуам и Манила. Предимно Манила, помисли си Ричър, преценявайки по спомена за сградите, растителността и местата, където се криеше да играе.
— На Филипините — каза той.
— И те ли са в Тексас? — попита Ели.
— Не, Филипините са групичка острови между Тихия океан и Южнокитайско море. Насред океана, много далеч оттук.
— Океанът — колебливо повтори тя. — Той в Америка ли е?
— Имате ли на стената в училище карта?
— Да, имаме. Карта на целия свят.
— Е, добре, сините части са океани.
— Има много синьо.
Ричър кимна.
— Така си е.
— А мама е учила в Калифорния.
— И това го има на картата. Намираш Тексас и търсиш наляво.
Видя я как сведе очи към ръцете си, опитвайки се да съобрази коя е лявата и коя дясната. После Ели рязко вдигна глава. Ричър се озърна и видя, че Кармен се връща, но е спряла да изчака търговските пътници, които напускаха сепарето си. Когато тримата освободиха прохода между масите, тя пристъпи напред, наведе се грациозно и седна. Прегърна Ели с една ръка, погъделичка я и бе възнаградена с радостен писък. Сервитьорката приключи с търговските пътници, после тръгна към тяхното сепаре с молив и бележник в ръка.
— Три плаващи кока-коли, моля — изрече Ели високо и ясно.
Сервитьорката си записа поръчката.
— Веднага, скъпа — каза тя и се отдалечи.
— Нали и ти искаш? — попита Кармен.
Ричър кимна. Вкусът на кока-кола със сладолед бе също тъй жив в паметта му, както и мирисът на начално училище. За пръв път я бе опитал във войнишка столова в Берлин — дълга, ниска барака, останала от времето на съюзническата окупация. Беше горещо европейско лято, нямаше климатик и той отлично си спомняше жаркото слънце и мехурчетата, от които пареше в ноздрите.
— Глупава работа — каза Ели. — Кока-колата изобщо не плава. Сладоледът плава вътре в нея. Защо не му викат просто плаващ сладолед?
Ричър се усмихна. Спомни си, че на нейната възраст също му хрумваха подобни мисли. Възмутено недоумение пред нелепостите на света, в който трябваше да прекрачи.
— Също като основното образование — каза той. — Веднъж узнах, че „основно“ означава „просто“, „лесно“. Значи основното образование би трябвало да е лесно. А на мен ми се струваше доста трудно. И си помислих, че трябва да го наричат „трудно образование“.