Ели го погледна сериозно.
— Според мен не е чак толкова трудно. Но в океана може и да е другояче.
— Или пък ти си по-умна от мен.
Тя се замисли дълбоко и накрая каза:
— По-умна съм от някои хора. Като Пеги например. Тя е още на думите с три букви. И си мисли, че „лъф“ се пише с „в“.
Ричър нямаше представа какво да отговори. Изчака Кармен да се включи в разговора, но в това време сервитьорката пристигна с три високи чаши върху поднос. Тържествено ги остави на масата, прошепна на Ели „да ти е сладко“ и се отдалечи. Но чашите бяха високи към трийсет сантиметра, сламките добавяха още петнайсет, а брадичката на Ели едва стърчеше над ръба на масата, тъй че устата й се намираше твърде далеч от желаната позиция.
— Искаш ли да ти я държа? — попита Кармен. — Или предпочиташ да коленичиш?
Ели се замисли. Ричър почваше да се чуди дали изобщо някога взима бързи и лесни решения. В нея виждаше частица от себе си. Някога и той приемаше нещата твърде сериозно. Във всяко ново училище децата му се подиграваха за това. Но само по веднъж.
— Ще коленича — заяви Ели.
Всъщност не коленичи, а приклекна върху седалката, опря здраво длани от двете страни на чашата и приведе глава към сламката. Е, методът сигурно си има предимства, реши Ричър. Ели засмука сламката и той погледна своята миша. Сладоледът плаваше като мазно кръгло петно. Когато опита, кока-колата му се стори прекалено сладка, сякаш никой бе сложил твърде много сироп. Мехурчетата бяха огромни и изкуствени. Ужасен вкус. Нямаше нищо общо с детския му спомен от онзи летен ден в Германия.
— Не ти ли харесва? — попита Ели.
Говореше с пълна уста и пръсна белезникава капка върху ръкава му.
— Нищо не съм казал.
— Да, но правиш физиономии.
— Много е сладко — каза той. — Ще ми развали зъбите. И твоите.
Тя се озъби страховито като пред зъболекар.
— Няма значение. Те и без това ще опадат. На Пеги вече й паднаха два.
После пак се приведе над чашата и на един дъх изсмука останалото. Разбърка със сламката полепналия по дъното сладолед, за да може да изсмуче и него.
— Ще довърша и твоя, ако не го искаш — каза тя.
— Не — намеси се майка й. — После ще повърнеш в колата.
— Няма да повърна. Обещавам.
— Не — повтори Кармен. — А сега бягай до тоалетната. Чака ни дълъг път.
— Вече ходих — каза Ели. — В училище винаги ходим до тоалетната след часовете. Чакаме на опашка. Налага се. Шофьорът на автобуса много мрази някой да се напишка върху седалката.
И тя се разсмя с пълен глас.
— Ели! — повиши глас Кармен.
— Извинявай, мамо. Но само на момчетата им се случва. Аз не бих го направила.
— Все пак иди още веднъж, чу ли?
Ели театрално извъртя очи към тавана, прекатери се през скута на майка си и изтича към дъното на салона. Ричър остави пет долара върху сметката.
— Страхотно хлапе — каза той.
— И аз така мисля — каза Кармен. — Е, с малки изключения.
— Много е умна.
Кармен кимна.
— Във всеки случай по-умна от мен.
Той предпочете да не коментира. Седеше мълчаливо и гледаше как очите й се навлажняват.
— Благодаря за почерпката — каза тя.
Ричър сви рамене.
— Беше ми приятно. И ново като преживяване. Не помня друг път да съм черпил дете.
— В такъв случай очевидно нямаш деца.
— Не съм имал дори и в проект.
— А племенници? Братовчеди?
Той поклати глава.
— Аз самият бях хлапе. Много, много отдавна. Каквото знам за децата, знам го от лични спомени.
— За ден-два ще научиш от Ели повече, отколкото би ти се искало. Сигурно вече си го разбрал.
Тя погледна през рамото му и той чу зад гърба си стъпките на Ели. Подът беше стар и под сбръчкания линолеум очевидно имаше въздух, защото изпод подметките й се чуваше глухо шляпане.
— Мамо, да тръгваме вече — каза Ели.
— И мистър Ричър ще дойде — каза Кармен. — Той ще работи с конете.
Ричър се измъкна от сепарето и видя, че Ели го гледа.
— Добре — съгласи се тя. — Но да тръгваме вече.
Тримата излязоха навън в жегата. Следобедът отминаваше, а беше още по-горещо. От форда нямаше и следа. Отидоха до кадилака и Ели се прекатери на задната седалка. Кармен дълго седя неподвижна, с ръка върху таблото. Затвори очи. После пак ги отвори и включи двигателя.
Върнаха се обратно през кръстопътя, покрай училището и продължиха сто километра право на юг. Кармен караше доста бавно. Може би с половината от предишната скорост. Ели не се оплакваше. Ричър предположи, че за нея това е нормално. Вероятно Кармен никога не бързаше да се прибере у дома.