Около пътя нямаше кой знае какво за гледане. Отляво се редяха високи електрически стълбове с провиснали между тях жици. Тук-там в далечината се мяркаха вятърни двигатели и нефтени помпи. Някои работеха, но повечето сгърчиха неподвижно. Откъм западната страна на пътя преобладаваха дизелови двигатели за напояване, разположени покрай стари ниви, но всички те не работеха и тънеха в ръжда, защото сухите ветрове отдавна бяха изпепелили земята. На места почвата изчезваше напълно, оставяйки само голи варовикови площадки. Просто нямаше нищо за напояване. Източната страна изглеждаше малко по-добре. Тук-там се мяркаха цели квадратни километри, обрасли с нисък пустинен храсталак, та дори и съвсем прилични пасища, разтеглени в дълги неправилни ивици, сякаш следваха подпочвените води.
На всеки двайсет-трийсет километра край пътя се мяркаше самотна порта на ранчо. Не представляваха нищо особено — прости дървени правоъгълници, широки и високи по четири-пет метра. Отъпкани отклонения минаваха под тях и чезнеха в далечината. На някои порти имаше изписани имена от летвички, грубо сковани във формата на букви. Другаде надписите бяха ръчна изработка от ковано желязо. Понякога по средата на горната греда висеше и биволски череп, разперил напред дългите си криви рога като криле на лешояд. На места имаше и огради от ръждясала бодлива тел, плъзнали безцелно към хоризонта по линията на някогашните синори. Напукани и изкривени от слънцето, старите дървени колове изглеждаха готови да се разпаднат на прах при първото докосване.
В зависимост от терена понякога можеха да се видят и самите имения. Там, където бе равно, Ричър зърваше в далечината групички сгради. Къщите бяха двуетажни, боядисани най-често в бяло и сгушени сред ниски обори и плевни. Зад тях имаше вятърни двигатели и сателитни антени. Изглеждаха смълчани и зашеметени от жегата. Слънцето клонеше на запад, но навън температурата все още не падаше под четирийсет и три градуса.
— Мисля, че е заради пътя — каза Кармен. — Цял ден поглъща слънчевата топлина и след това я излъчва.
Ели бе задрямала на задната седалка с глава върху куфарчето. Докосваше с буза документите, които съветваха майка й как точно да напусне баща й.
— Оттук започват имотите на Гриър — съобщи Кармен. — Отляво. Следващото отклонение е нашето. Още десет–дванайсет километра.
Наоколо се простираше равнина, само отдясно теренът се изкачваше плавно към невисоко скалисто плато на около два километра в западна посока. Отляво бодливата тел около терените на рода Гриър беше в сравнително добра форма. Изглеждаше сложена там преди не повече от петдесет години. Отдалечаваше се на изток по права линия и тук-там отвъд нея се мяркаха пасища — наполовина зелени, наполовина кафеникави. Няколко километра по-нататък на хоризонта се чернееше гора от нефтени кули, оградени от тенекиени бараки и изоставено оборудване.
— „Гриър–3“ — обясни Кармен. — Голямо находище. Някога дядото на Слуп изкарал от него цяла камара пари. Пресъхнало преди около четирийсет години. Но все още обичат да разправят как бликнал фонтанът. Най-вълнуващото събитие, което им се е случвало някога.
Кармен отново намали скоростта, явно не изгаряше от желание да измине последните километри. В далечната мараня пътят плавно се изкачваше нагоре и Ричър различи, че там бодливата тел отстъпва място на нелепа дъсчена ограда. Тя стърчеше плътно до пътя, както на някои места в Нова Англия, но беше боядисана в тъмночервено. След около километър стигаше до висока порта със същия цвят, сетне продължаваше, докато изчезне от поглед. Отвъд портата имаше сгради, много по-близо до пътя, отколкото в другите имения. Голяма стара къща с двуетажна централна част, висок комин и множество едноетажни пристройки. Ниски обори и бараки, пръснати безредно наоколо. Дървени огради за добитък с неправилна правоъгълна форма. И зданията, и оградите бяха боядисани в тъмночервено. Ниското оранжево слънце пламтеше зад тях и трепкащите им очертания се размазваха на хоризонтални ивици като мираж.
Когато стигнаха до червената ограда, Кармен подкара още по-бавно. На последните сто метра съвсем вдигна крак от педала, после зави по черния път под портата. Високо над главите им беше изписано име — червено дърво върху червения фон. Червената къща, провъзгласяваше надписът. Докато минаваха под него, Кармен за миг се озърна нагоре.
— Добре дошъл в ада — каза тя.
Червената къща заемаше централно място сред група от четири внушителни постройки. Имаше широка дъсчена веранда с дървени колони и люлка на вериги. Осемдесет метри по-нататък се издигаше голяма барака за автомобилите и селскостопанската техника, но Кармен нямаше как да стигне до нея, защото една полицейска кола беше паркирана косо край къщата и напълно преграждаше пътя. Стар шевролет, боядисан в черно и бяло. Отстрани върху вратата бе изписано Окръжен шериф, Ехо, но личеше, че отдолу е имало друг надпис. Общината я е купила на старо, помнени си Ричър. Само са я пребоядисали, и без това шерифът едва ли има кой знае колко работа из тия пущинаци. Колата стоеше празна, с отворена лява врата. Лампите върху покрива примигваха в червено и синьо, мятайки хоризонтални цветни ивици по верандата и цялата фасада на къщата.