— Какво става тук? — възкликна изненадано Кармен. После рязко вдигна ръка към устата си. — Божичко, не може вече да се е върнал. Моля те, Господи!
— Ченгетата не биха го докарали — каза Ричър. — Те не са таксиметрова служба.
Ели се размърда зад тях. Тишината я беше събудила. Тя се надигна и погледна напред с разширени очи.
— Какво е това?
— Шерифът — каза Кармен.
— А защо е тук? — попита Ели.
— Не знам.
— Защо мигат лампите?
— Не знам.
— Да не би някой да е повикал полиция? Може да е идвал крадец. С черна маска и пистолет.
Ели пролази напред и коленичи върху тапицирания подлакътник между двете седалки. Ричър отново усети мириса на начално училище и зърна по лицето й възторжено любопитство. Сетне детето внезапно се сепна.
— Може да е откраднал кон — предположи уплашено Ели. — Сигурно ми е взел понито, мамо.
Тя се покатери в скута на Кармен и задърпа дръжката на вратата. Скочи навън и с всичка сила хукна през двора, притиснала лакти към тялото си. Стегнатата руса коса се развяваше зад тила й.
— Не вярвам някой да е задигнал кон — каза Кармен. Мисля, че Слуп се е прибрал.
Ричър посочи към мигащите светлини.
— С такава илюминация?
Тя свали предпазния колан, извъртя се настрани и стъпи върху отъпканата пръст. Изправи се и загледа къщата, хванала с две ръце вратата на колата, сякаш искаше да се предпази от нещо. Ричър стори същото. Обгърна го непоносима горещина. Откъм полицейския автомобил долиташе прашенето на радиостанция, примесено с откъслечни думи.
— Може би търсят теб — каза той. — Нямало те е цяла нощ. Може да са съобщили на шерифа.
Кармен го погледна над покрива на кадилака и поклати глава.
— Ели беше тук. Знаят ли къде е тя, изобщо не ги е грижа за мен.
Тя постоя още малко, после заобиколи вратата и я затръшна зад себе си. Ричър също. Отсреща вратата на къщата се отвори и на верандата излезе мъж в униформа. Шерифът без съмнение. Беше над шейсет, възпълен, със загрубяла от слънцето мургава кожа и рядка прошарена коса, полепнала по темето. Пристъпваше почти заднишком и се сбогуваше с някого. Носеше черни панталони и бяла униформена риза с пагони. На кръста му висеше широк колан с кобур, от който стърчеше дървена дръжка на револвер, пристегната с ремъче. Вратата се затвори, шерифът направи крачка към колата си и изведнъж спря, когато видя Кармен. После лениво вдигна пръст към челото си в някакво подобие на поздрав.
— Мисис Гриър — изрече той с такъв глас, сякаш всичко бе по нейна вина.
— Какво е станало? — попита тя.
— Вътре ще ви кажат — отвърна шерифът. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.
После погледът му прескочи покрива на кадилака и се вторачи в Ричър.
— Ами вие кой сте?
Ричър не отговори.
— Кой сте вие? — повтори шерифът.
— Вътре ще обясня — каза Ричър. — Не ми се ще да повтарям в тая проклета жега.
Шерифът го изгледа спокойно и изпитателно, после бавно кимна, сякаш знаеше точно с кого си има работа. Вмъкни се в очукания шевролет, форсира двигателя и подкара заднишком към шосето. Докато прахта се слягаше по обувките на Ричър, Кармен подкара кадилака към бараката. Тя беше дълга и ниска, без предна стена и боядисана в червено както всички други постройки. Вътре имаше два пикапа и джип чероки. Единият пикап беше нов, другият вероятно не бе помръдвал от десетина години. Зад бараката, криволичеше тесен черен път, чезнещ някъде в безкрая на пустинята. Кармен остави кадилака до джипа и отново излезе на слънце. Сред този двор изглеждаше дребничка и някак не наместо, като орхидея върху бунище.
— Къде е спалното? — попита Ричър.
— Ела с мен — каза Кармен. — Така или иначе, ще се срещнеш с тях. Трябва да те наемат. Не може току-така да се настаниш в спалното.
— Добре — кимна той.
Кармен го поведе към стъпалата на верандата. Изкачи ги внимателно, едно по едно. Спря пред вратата и почука.
— Всеки път ли чукаш? — изненада се Ричър.