Тя кимна.
— Така и не ми дадоха ключ.
Изчакаха. Ричър стоеше една крачка зад нея, както подобава на наемен работник. Отвътре долетяха стъпки. После вратата се отвори. На прага изникна млад мъж, хванал дръжката на вратата. Изглеждаше около двайсет и пет годишен. Имаше широко, ъгловато лице на червени и бели петна. По масивната му снага се издуваха груби селски мускули, вече започващи да се покриват с тлъстина. Беше облечен с джинси и мръсна бяла тениска, чиито ръкави се пийваха в бицепсите. Миришеше на пот и бира. Върху главата му стърчеше червено бейзболно каскетче, извъртяно с козирката назад. Над пластмасовата закопчалка се виждаше полукръгче от челото. Отзад изпод козирката се подаваха кичури коса, на цвят точно същата като тази на Ели.
— А, ти ли си — промърмори той, като погледна Кармен и веднага извърна очи.
— Боби — каза тя.
В този момент той забеляза Ричър.
— Кой е приятелят ти?
— Името му е Ричър. Търси работа.
Младежът се поколеба.
— Е, щом е тъй, влизайте. И двамата. Не забравяйте да затворите. Горещо е.
Той отстъпи навътре в сянката и Ричър зърна върху каскетчето буквата Т. Тексаските рейнджъри, помисли си той. Добър футболен клуб, но не чак толкова. Кармен последва младежа на три крачки дистанция. Почти седем години живееше в този дом и все още влизаше като гостенка. Ричър вървеше плътно до рамото й.
— Братът на Слуп — прошепна тя.
Той кимна. Вестибюлът бе сумрачен. Забеляза навсякъде същата червена боя — по дървените стени, подовете и таваните. На места бе изтъняла или съвсем олющена, оставяйки само неясни петна. Някъде в къщата стар климатик успяваше криво-ляво да смъкне температурата с два-три градуса. Работеше бавно, с търпеливо бучене и тракане. Звукът действаше успокояващо, като тиктакането на стенен часовник. Вестибюлът беше колкото мотелска стая, обзаведен със скъпи мебели, но всичко изглеждаше старо, сякаш принадлежеше на семейство, обедняло преди десетилетия. Или пък толкова богато, че отдавна е загубило способността да се радва на придобивките. На едната стена висеше грамадно огледало в изящна рамка, боядисана в червено. Отсреща се издигаше стойка с шест ловни карабини. Огледалото я отразяваше и целият вестибюл заприличваше на арсенал.
— За какво беше дошъл шерифът? — подвикна Кармен.
— Влезте вътре — отвърна Боби.
Та ние сме вътре, помисли си Ричър. Но после разбра, че Боби е искал да каже: Влезте във всекидневната. Тя се оказа просторна червена стая в дъното на къщата. Личеше, че е оформена допълнително, вероятно на мястото на някогашната кухня. Сега от нея се отваряше врата към пристроена кухня, която едва ли имаше повече от петдесет години. Все същата протрита червена боя покриваше цялата всекидневна, включително и мебелите. Насред помещението имаше голяма селска маса и осем стола с извити облегалки, всичките изработени от чамово дърво, всичките боядисани в червено и протрити до блясък там, където са ги докосвали човешки тела.
На единия стол седеше жена. Изглеждаше около четирийсет и пет годишна. Беше от ония жени, който дори в напреднала възраст не си променят начина на обличане. Носеше стегнати джинси с широк колан и блуза с ресни в стил „Уестърн“. И прическата беше младежка — ярко оранжева, изпъната високо над костеливото й лице. Приличаше на двайсетгодишно момиче, преждевременно състарено от някаква рядка болест. Или от душевен стрес. Може би шерифът я бе помолил да седне, за да й съобщи някаква неприятна новина. Изглеждаше разтревожена и малко объркана. Но същевременно излъчваше жизненост. И властност. В нея все още имаше доста енергия. Напомняше тази част от Тексас, която владееше — могъща и величава, ала временно изоставена, след като са отминали най-добрите й дни.
— За какво беше дошъл шерифът? — повтори Кармен.
— Случило се е нещо — отговори жената и по гласа й личеше, че нещото не е добро.
Ричър зърна как в очите на Кармен припламна надежда. После стаята стихна и жената отправи поглед към него.
— Името му е Ричър — каза Кармен. — Търси работа.
— Откъде е?
Гласът на жената плющеше като камшик. Тук аз командвам, говореше той.
— Срещнах го по пътя — отговори Кармен.
— Какво може да прави?
— Работил е с коне. Разбира и от ковашкия занаят.
Докато тя лъжеше, Ричър се загледа през прозореца. Никога не бе припарвал до кон, ако не се брои минаването покрай конюшните в някои стари военни бази, където все още държаха коне за парадите. За ковачниците знаеше, че там изработват подкови — железни дъги, които се прикрепват върху краката на конете. Или май беше върху копитата. Знаеше още, че вътре има огнище, ковашки мех и пада голямо блъскане с чука. Освен това трябваше наковалня и съд с вода. Но през живота си не беше докосвал подкова. От време на време бе виждал някоя, закована над нечия врата за късмет. Знаеше, че в едни страни ги коват с дъгата нагоре, в други — обратно, все за подмамване на късмета. Но с това познанията му се изчерпваха.