— Неизбежно е при такава горещина.
Ричър премълча.
— Наеха ли те? — попита седналият.
— Мисля, че да — каза Ричър.
— Значи ще работиш за нас.
Ричър пак премълча.
— Аз съм Били — каза човекът.
Другият се размърда на лакти и съобщи името си:
— Джош.
Ричър кимна на двамата.
— Аз съм Ричър. Приятно ми е.
— На теб се пада черната работа — каза човекът на име Били. — Да ринеш тор и да мъкнеш бали слама.
— Както кажеш.
— Защото определено не ми приличаш на ездач.
— Тъй ли?
Били кимна.
— Твърде си висок. Твърде тежък. Центърът на тежестта отива прекалено нагоре. Да, както те гледам, май изобщо не ставаш за ездач.
— Мексиканката ли те доведе? — попита Джош.
— Мисис Гриър — каза Ричър.
— Ръсти е мисис Гриър — заяви Били. — Тя не те е довела.
— Мисис Кармен Гриър — уточни Ричър.
Били не каза нищо. Джош само се усмихна.
— След вечеря излизаме — каза Били. — На два часа път южно оттук има бар. Ела и ти, ако искаш. Да се поопознаем.
Ричър поклати глава.
— Може би някой друг път, след като припечеля малко пари. Предпочитам на първо време сам да си плащам сметките.
Били се позамисли и кимна.
— Правилно разсъждаваш. Може пък и да се сработим.
Джош пак се усмихна, но не каза нищо.
Ричър отиде до леглото си, просна се и остана да лежи неподвижно в жегата. Взря се за минута в червените греди отгоре, после затвори очи.
Четирийсет минути по-късно прислужницата им донесе вечеря. Беше бяла жена на средна възраст и имаше роднинска прилика с Били. Поздрави го сърдечно. Може да бяха братовчеди. Определено си приличаха по външен вид. И по гласа. Личеше, че делят общи гени. Към Джош отношението й също бе дружеско, а към Ричър — сдържано и студено. За вечеря имаше свинско с фасул и тя го пресипа от баката в метални паници с черпака, който носеше в джоба на престилката си. Раздаде вилици, лъжици и празни канчета.
— Вода се налива от крана в банята — поясни тя за Ричър.
После прислужницата слезе по стълбището и Ричър насочи вниманието си към храната. От снощи не бе хапвал и залък. Седна на леглото с паница върху коленете и усърдно заработи с лъжицата. Фасулът беше черен и воднист, примесен със солидна доза меласа. Свинското беше крехко, с хрупкава сланина. Вероятно го пържеха отделно, преди да прибавят фасула.
— Хей, Ричър — подвикна Били. — Как ти се струва?
— Според мен не е зле.
— Дрън-дрън — обади се Джош. — Цял ден е над четирийсет градуса, а тя ще ни носи топла храна. Преди малко минах под душа и пак се потя като прасе.
— Поне е безплатно — каза Били.
— Безплатно, ама друг път — възрази Джош. — Удържат ни го от заплатата.
Ричър не им обръщаше внимание. Мърморенето за храната заемаше основно място в обществения живот на всяко спално помещение. А тази тук не беше лоша. Дори бе доста по-добра, отколкото на много други места. Особено в сравнение с онази, която излизаше от казармените кухни. Той сложи празната паница на шкафчето до четката за зъби, легна отново по гръб и усети как стомахът му се захваща да обработи мазнините и въглехидратите. В другия край на спалното Били и Джош измъкнаха чисти ризи от шкафчетата си. Надянаха ги, закопчаха се и набързо се сресаха с пръсти.
— Довиждане — подвикна Били.
Двамата изтрополиха надолу по стълбището и след малко Ричър чу точно под себе си шума на автомобилен двигател. Пикапът, предположи той. Чу ги как изкараха колата на заден ход и се отдалечиха. Стана, мина в банята и видя как пикапът заобикаля конюшнята и прекосява неравния двор пред къщата.
Върна се в спалното, събра паниците една върху друга и сложи приборите в най-горната. Наниза трите канчета на показалеца си, спусна се по стълбището и излезе навън. Слънцето вече чезнеше зад хоризонта, но жегата изобщо не намаляваше. Въздухът бе невероятно горещ. Почти задушаващ. Сега в него се усещаше влага. Отнякъде долиташе топъл, влажен ветрец. Ричър мина покрай оградите, заобиколи конюшнята и прекоси двора. Мина отстрани на верандата и потърси кухненската врата. Откри я и почука. Прислужницата отвори.
Ричър протегна паниците и канчетата.
— Донесох това.
— Е, много любезно от твоя страна — каза тя. — Но нямаше нужда. Щях да дойда за тях.
— Далеч е — каза той. — Гореща вечер.
Тя кимна.
— Благодаря. Стигна ли ти?
— Напълно. Беше много вкусно.
Прислужницата сви рамене, леко смутена.
— Обикновена каубойска храна. — Тя пое съдовете, внесе ги и подвикна отвътре: — Благодаря още веднъж.
Това прозвуча като заключителна реплика. Ричър се завъртя и тръгна към пътя. Чезнещото слънце грееше прано в лицето му. Той спря под портата. На запад пред него нямаше съвършено нищо, освен пустото ерозирало плато, което бе видял на идване. Отдясно, на север, започваха сто километра път, водещи до шепа къщурки. Най-близкият съсед беше на повече от двайсет километра. Наляво или надясно — кой знае? И бар на два часа път, както бе казал Били. Можеха да са сто и петдесет километра.