— Сега ги затегни — каза Ели.
Той затегна ремъците докрай. Кобилата пристъпи от крак на крак. Ели взе юздите и ги разтръска, за да придобият форма.
— Свали й въжето — каза тя. — Просто го дръпни надолу.
Ричър дръпна въжето. Кобилата прегъна уши напред, въжената примка се плъзна над тях, мина надолу по муцуната и падна.
— Сега дръж това. — Ели му подаде някаква плетеница от ремъчета. — Нарича се оглавник.
Той повъртя оглавника насам-натам, докато проумя какво представлява. После го намести върху главата на кобилата. Почука с металната част по устните на животното. Нарича се мундщук. Кобилата стисна зъби. Ричър опита отново. Никакъв резултат.
— Как, Ели? — попита той.
— Пъхни си палеца.
— Палеца ли? Къде?
— Където свършват зъбите. Отстрани. Там има дупка.
Ричър плъзна палец по устните на кобилата. Усети как зъбите минават отдолу един по един, сякаш ги броеше. После свършиха, остана само венец.
— Бръкни вътре — каза Ели.
— С палец!
Тя кимна. Ричър натисна, устните се разтвориха и палецът му хлътна в топъл, лепкав и хлъзгав отвор. Този път нямаше грешка, кобилата наистина отвори уста.
— Бързо, пъхни мундщука — каза Ели.
Той натисна металната пречка навътре в устата. Кобилата използва масивния си език, за да я намести, сякаш и тя му помагаше.
— Сега издърпай оглавника нагоре и го закопчай.
Ричър придърпа ремъчетата зад ушите и откри закопчалките. Бяха три. Едната лягаше плътно върху масивната челюст. Другата минаваше през муцуната. Третата провисваше под шията.
— Не стягай много — посъветва го Ели. — Нали трябва и да диша.
Ричър видя върху ремъка протрита вдлъбнатина и предположи, че обикновено се затяга дотам.
— А сега метни юздата през предния лък.
От двата края на мундщука висеше друг дълъг ремък. Ричър предположи, че това е юздата. А предният лък трябва да беше онова стърчащо нещо отпред на седлото. Като дръжка за хващане. Ели усърдно наместваше стремената, обикаляйки под корема на кобилата.
— Сега ме повдигни — каза тя. — Трябва да проверя всичко.
Той я хвана под мишниците и я вдигна върху седлото. Стори му се съвсем дребничка и лека като перушинка. Кобилата бе прекалено голяма за нея и крачетата й се разпериха настрани. Ели легна върху седлото, пресегна се и провери всички катарами. Оправи някои от тях. Намести стърчащите краища. Издърпа гривата изпод оглавника. После стисна седлото с крака и се разклати, за да провери дали не е хлабаво.
— Добре — каза накрая тя. — Много добре си се справил.
Протегна ръце към него и той я свали. Беше гореща и потна.
— А сега просто я изведи. Дръж оглавника отстрани, до устата. Ако не иска, дръпни малко по-силно.
— Хиляди благодарности, хлапе — каза той. — Сега бягай пак да се скриеш, бива ли?
Ели отново се изкатери по балите, а Ричър дръпна едно ремъче, прикрепено към метална халка до устата. Кобилата не помръдна. Той цъкна с език и дръпна отново. Кобилата се люшна напред. Ричър отскочи и тя ритмично закрачи след него. „Троп, троп, троп.“ Изведе я от отделението, заобиколи ъгъла и тръгна към вратата. Изчака кобилата да се изравни с него и я изкара на двора. Крачеше наравно с нея. Държеше оглавника с прегъната ръка, а кобилата полюшваше глава и лекичко се потриваше в рамото му. Ричър я поведе през двора спокойно, сякаш бе вършил това откакто се помни. Гледайте и се пукайте от завист!
Боби Гриър чакаше на стъпалата пред верандата. Кобилата тръгна право към него и спря. Ричър продължи да държи оглавника, докато Боби проверяваше точно същото, което бе проверила и Ели.
— Не е зле — кимна накрая Боби.
Ричър премълча.
— Но очаквах да го свършиш по-бързо.
Ричър сви рамене.
— Още съм нов тук. Смятам, че първия път винаги е по-добре да не бързаш. Докато конете те опознаят.
Боби пак кимна.
— Изненадваш ме. Бях готов да заложа фермата, че си виждал коне само като предават Прикнес по телевизията.
— Кое?
— Прикнес. Това е конно състезание.
— Знам. Пошегувах се.
— Изненадата дори е двойна — добави Боби. — Може би снаха ми поне веднъж е решила да каже истината за разнообразие.
Ричър го погледна изненадано.
— Че защо да не я каже?
— Не знам защо. Но рядко го прави. Имай си едно наум.
Ричър мълчеше и чакаше.
— Сега можеш да си вървиш — каза Боби. — Аз ще я прибера, като се върна.
Ричър кимна и се отдалечи. Чу зад себе си скърцане на кожа, вероятно Боби бе скочил в седлото. Но не се озърна. Мина през двора, покрай конюшнята и оградите, заобиколи спалното помещение и стигна до стълбището. Канеше се да иде горе и веднага да влезе под душа, за да се отърве от ужасната животинска миризма, полепнала по него. Но когато се качи, завари Кармен да седи на леглото му със сгънати чаршафи върху коленете. Все още беше с памучната рокля и белите чаршафи сияеха ослепително на фона на голите й бедра.