Спусна се по стълбището и излезе навън. Когато погледна на изток, хоризонтът бе почернял. Ричър заобиколи ъгъла на спалното и се обърна на запад към залеза. Небето пламтеше над червените сгради. Той спря и се загледа в залязващото слънце. На тази южна ширина то щеше да изчезне съвсем бързо. Като огромна оранжева топка. Слънчевият диск припламна за миг по ръба на платото, после изчезна и остана само червеният блясък в небето.
Ричър чу стъпки в праха пред себе си. Присви очи срещу блясъка и видя, че Ели върви към него. Малки стъпчици, стегнати ръце. Синята рокличка без ръкави беше покрита със сламки. Осветена изотзад, косата й пламтеше в оранжево и златисто като ангелски ореол.
— Дойдох да ти пожелая „лека нощ“ — каза тя.
В паметта му изплуваха някогашни гостувания при семейни познати из базите. Нейде в далечината отеква меланхоличната песен на тръба и учтиви армейски хлапета идват да пожелаят „лека нощ“ на бащините колеги. Помнеше всичко много добре. Стискаш им ръчичката и те си отиват. Той погледна детето и се усмихна.
— Добре, лека нощ, Ели.
— Аз те харесвам — каза тя.
— Чудесно, и аз те харесвам.
— Горещо ли ти е?
— Много.
— Ще има буря.
— Всички го казват.
— Радвам се, че си приятел на мама.
Ричър не отговори. Само протегна ръка. Ели я погледна.
— Трябва да ме целунеш за „лека нощ“ — каза тя.
— Трябва ли?
— Естествено, че трябва.
Лицето й беше някъде на нивото на бедрата му. Ричър понечи да се наведе.
— Не, вдигни ме — каза тя и протегна ръце почти право нагоре.
Ричър се поколеба, после грабна Ели и я настани върху лакътя си. Лекичко я целуна по бузата.
— Лека нощ — повтори той.
— Отнеси ме — каза тя. — Уморена съм.
Ричър я понесе покрай оградите, покрай конюшнята и прекоси двора пред къщата. Върху верандата Кармен се подпираше на една колона и ги гледаше как наближават.
— Ето те и теб — каза тя.
— Мамо, искам мистър Ричър да влезе и да ми пожелае „лека нощ“ — помоли детето.
— Е, не знам дали може.
— Аз съм само работник — каза Ричър. — Не живея тук.
— Никой няма да разбере — настоя Ели. — Влез през кухнята. Там е само прислужницата. И тя само работи, а я пускат в къщата.
Кармен се колебаеше.
— Мамо, моля те.
— Може би ако влезем заедно всички… — промърмори нерешително Кармен.
— През кухнята — повтори Ели. После добави с тревожен шепот, който навярно се чуваше по-надалеч, отколкото нормалното й гласче: — Нали не искаме другите да ни видят.
Сетне тя се изкиска, разклати се в ръцете на Ричър и зарови лице във врата му. Кармен го изгледа въпросително. Той сви рамене. Какво толкова може да ни се случи? Свали Ели надолу и тя хвана ръката на майка си. Тръгнаха заедно към кухненския вход и Кармен отвори вратата.
Залез, записа момчето и отбеляза часа. Двамата мъже пролазиха заднишком от ръба на дерето, надигнаха се на колене и се разкършиха. Край на дежурството, записа момчето и пак отбеляза часа. После тримата се промъкнаха приклекнали до пикапа и свалиха камъните от ръба на брезента, с който беше завит. Сгънаха брезента грижливо, доколкото бе възможно, без да се изправят, и го метнаха в каросерията. Прибраха хладилната чанта, сгънаха далекогледите и седнаха един до друг в кабината. Изкараха колата откъм далечния край на дерето и потеглиха към червения западен хоризонт по спечената гола земя.
В кухнята прислужницата зареждаше огромна миялна машина. Машината беше покрита със зелен емайл и изглеждаше изработена горе-долу по времето, когато първият човек е стъпил на Луната. Прислужницата вдигна очи, но не каза нищо. Само продължи да подрежда чиниите. Ричър видя трите паници, които бе донесъл. Вече бяха изплакнати.
— Насам — прошепна Ели.
През една вътрешна врата минаха в малък коридор от задната страна на къщата. Нямаше прозорец, беше горещо и задушно. Отстрани започваше стълбище, боядисано в червено. Върху всяко стъпало се белееше полукръг от протрито дърво. Ели ги поведе нагоре. Стълбата заскърца под тежестта на Ричър.
Озоваха се в нещо като килерче на втория етаж. Ели бутна вратата, прекоси нов коридор и зави надясно. Всичко беше дървено — стените, таванът и подът. Стаята на Ели се намираше в дъното на коридора. Беше съвсем малка и също червена. И много гореща. Гледаше на юг и слънцето я бе напичало през целия следобед. Завесите бяха спуснати — както през целия ден, предположи Ричър, за да осигурят поне някаква защита от жегата.