— Чух, че в понеделник излиза.
— Точно така. И няма да е много доволен, като те завари да целуваш детето и да се задяваш с майката.
Ричър сви рамене в движение.
— Дошъл съм тук да работя.
— Да, като каубой. Не като бавачка.
— Имам и свободно време, нали?
— Само внимавай как ще го използваш.
Ричър се усмихна.
— Съветваш ме да си знам мястото?
— Точно така — каза Боби. — А мястото ти не е нито при жената на брат ми, нито при неговото дете.
— Забранено ли е човек да си има приятели?
— Слуп няма да е щастлив, като се прибере и открие, че някакъв пришълец е избрал да се сприятелява с неговото семейство.
Ричър спря да крачи. Остана неподвижен в тъмнината.
— Виж какво, Боби, защо изобщо да ми пука дали брат ти ще е щастлив?
Боби също спря.
— Защото ние тук сме семейство. Обсъждаме проблемите заедно. Набий си го в главата. Иначе няма да работиш тук дълго. Може да те прогоним.
— Така ли мислиш?
— Да, така мисля.
Ричър пак се усмихна.
— И кого ще викнеш за тая работа? Шерифа с раздрънканата кола? На човека може да му призлее само като си помисли за подобна история.
Боби поклати глава.
— В Западен Тексас сами си уреждаме нещата. Това е традиция. По тия места никога не е имало кой знае какви полицейски сили, тъй че постепенно сме свикнали.
Ричър пристъпи към него.
— Значи ти ще го направиш, така ли? Да опитаме още сега?
Боби мълчеше. Ричър кимна.
— Може би предпочиташ да пратиш прислужницата — каза той. — Да ме прогони с черпака.
— Джош и Били ще изпълнят каквото им се поръча.
— Онези дребосъци? По-добре разчитай на прислужницата. Или дори на себе си.
— Джош и Били излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб.
Ричър закрачи отново.
— Както кажеш, Боби. Само пожелах „лека нощ“ на детето. Няма смисъл да почваме световна война заради такова нещо. Ели страда от липса на компания. Майка й също. Какво да направя?
— Да си размърдаш малко мозъка, ето това. Вече ти казах, че тя лъже за щяло и нещяло. Каквото и да ти е надрънкала, най-вероятно ще излезе чиста измислица. Затова не ставай глупак да й се връзваш. Няма да си първият.
Завиха зад ъгъла край оградите и тръгнаха към вратата на спалното.
— Какво означава това? — попита Ричър.
— За глупак ли ме мислиш? От месец насам я няма по цели дни, понякога изчезва и нощем, оставя детето на нас. И къде ходи? В някакъв мотел край Пейкъс. Чука се с всеки непознат, когото докопа, и разправя как мъжът й не я разбирал. Това си е изцяло нейна работа, но става и моя, щом е решила, че може да доведе непознатия тук. Само два дни преди да си дойде мъжът й. Уж си бил някакъв скитник и търсиш работа. Ама че врели-некипели!
— Какво имаше предвид, като каза, че няма да съм първият?
— Точно каквото казах. Питай Били и Джош. Те го пропъдиха.
Ричър мълчеше. Боби се усмихна.
— Не й вярвай. Има неща, които не ти казва, а каквото казва, е почти изцяло лъжа.
— Защо няма ключ за вратата?
— Имаше ключ за проклетата врата. Загуби го, това е. Пък и ние никога не заключваме. От какъв зор да заключваме, по дяволите? Най-близкият кръстопът е на сто километра.
— Тогава защо е длъжна да чука?
— Не е длъжна да чука. Можеше просто да влезе. Но все гледа да покаже как я държим настрани. Само че всичко е измислица. От къде на къде ще я държим настрани? Та нали Слуп се ожени за нея?
Ричър не каза нищо.
— Можеш да работиш, щом ти се иска — добави Боби. — Но стой по-далеч от нея и хлапето. За твое добро го казвам, разбра ли?
— Може ли да те питам нещо?
— Какво?
— Знаеш ли, че шапката ти е наопаки?
— Кое?
— Шапката — обясни Ричър. — Обърната е. Чудех се дали го знаеш. Може случайно да се е завъртяла.
Боби се втренчи в него.
— Така ми харесва.
Ричър пак кимна.
— Е, сигурно козирката ти прави сянка отзад. А и пази да не те зашлеви някой по врата.
— Внимавай какви ги плещиш — каза Боби. — Стой настрани от семейството на брат ми и си затваряй скапаната уста.
После се обърна в тъмното и тръгна обратно към къщата. Ричър стоеше и го гледаше как се отдалечава. Зад него мълниите продължаваха да танцуват по хоризонта на югозапад. После Боби изчезна зад конюшнята и Ричър продължи да слуша шума от ботушите му по прашната земя, докато настана пълна тишина.
6
Макар че беше рано, Ричър си легна веднага. Спи когато можеш, за да не дремеш, когато не бива. Имаше си такова правило. Никога не бе работил по разписание. За него нямаше разлика между вторник и неделя, понеделник и петък или ден и нощ. Можеше с удоволствие да си отспи дванайсет часа, а след това да работи трийсет и шест часа наред. А ако нямаше работа, спеше още дванайсет часа, и още дванайсет, докато изскочи нещо.