— Трябват ни хранителни смески за конете — подвикна той. — Тримата с Джош и Били заминавате да ги докарате. След почивката. Напълнете каросерията догоре.
Ричър кимна и продължи към кухнята. Даде чинията на прислужницата и благодари за обяда. После отиде до конюшнята, влезе вътре, седна на една бала сено и зачака. Конете се завъртяха да го огледат. Бяха унили и изтормозени от жегата. Единият преживяше бавно. По устните му висяха сламки.
Кармен дойде след десет минути. Беше се преоблякла с избелели джинси и карирана памучна риза без ръкави. Носеше в ръка сламена шапка и чантичката си. Изглеждаше дребна и уплашена.
— Боби не знае, че ти си повикала данъчните — каза Ричър. — Смята, че е бил някой външен доносник. Може и Слуп да си мисли същото.
Тя поклати глава.
— Слуп знае.
— Откъде?
Кармен сви рамене.
— Всъщност не знае. Но твърдо вярва, че трябва да съм аз. Търсеше върху кого да хвърли вината, а освен мене друг няма. Липсват му доказателства, но е прав. Смешно, нали?
— Но не е казал на Боби.
— Естествено. Прекалено е упорит, за да се съгласи с тях. Той ме мрази и те ме мразят. Той го пази в тайна и те го пазят в тайна. От него, искам да кажа. На мен го показват при всеки удобен случай.
— Би трябвало да се махнеш. Разполагаш с четирийсет и осем часа.
Тя кимна.
— Точно четирийсет и осем часа. Пускат го в седем сутринта. Ръсти и Боби ще карат цяла нощ, за да го чакат там. Пътят е около седем часа. Значи ще се върнат тук в понеделник, горе-долу по това време. Малко след обяда.
— Щом е тъй, бягай още сега.
— Не мога.
— А би трябвало — каза Ричър. — Това място е абсурдно. Външният свят сякаш не съществува.
Кармен се усмихна горчиво.
— На мен ли го разправяш? Живея тук близо седем години. В общи линии целият ми живот като възрастна.
Тя закачи шапката и чантичката на един гвоздей. Сама оседла конете бързо и ефикасно. Беше сръчна и пъргава. Малките мускули по ръцете й се издуваха и отпускаха, докато вдигаше седлата. Пръстите й се справяха безпогрешно с катарамите. Приготви двата коня четири пъти по-бързо, отколкото Ричър бе оседлал кобилата.
— Много те бива — подхвърли той.
— Gracias, senor — каза тя. — Това е от дългия опит.
— Тогава как могат да вярват, че редовно падаш от коня?
— Смятат ме за непохватна.
Докато тя довеждаше коня му, Ричър се загледа в нея. До животното изглеждаше още по-дребна. Имаше чувството, че би могъл да обхване талията й с една ръка.
— Определено не си непохватна — каза той.
Кармен сви рамене.
— Хората вярват в това, което им се иска.
Той пое юздите от нея. Конят изсумтя и пристъпи от крак на крак. Разклати глава нагоре-надолу. Ръката на Ричър последва движението.
— Изведи го — каза Кармен.
— Не трябва ли да си сложим кожени гамаши? И ръкавици за езда?
— Шегуваш ли се? Тук не носим такива неща. Много е горещо.
Ричър я изчака навън. Тя бе избрала по-дребната кобила. Сложи си шапката, свали чантичката от гвоздея и я пъхна в чантата на седлото. После уверено изведе кобилата на двора под палещите слънчеви лъчи.
— Добре, ето как става — каза тя.
Застана от лявата страна на животното и пъхна левия си крак в стремето. Хвана с лявата ръка предния лък, лекичко подскочи за проба върху десния крак, после с изящно движение се изстреля върху седлото. Ричър се опита да направи същото. Пъхна левия крак в стремето, хвана се за седлото, прехвърли цялата тежест върху левия крак, след това се изпъна и дръпна с ръка. Отклони тежестта си напред и надясно и изведнъж се озова горе. Конят бе много широк, а седлото много високо. Имаше чувството, че е яхнал бронетранспортьор.
— Намести си десния крак — каза Кармен.
Ричър пъхна крак в другото стреме и се размърда, докато зае що-годе удобна поза. Конят чакаше търпеливо.
— Сега събери свободния край на юздата с лява ръка.
Това поне беше лесно. Като във филмите. Той събра ремъците, а дясната си ръка отпусна настрани, сякаш носеше уинчестър или ласо.
— Добре, а сега просто се отпусни. И лекичко го бутни с пети по ребрата.
Усетил командата, конят се люшна и бавно тръгна напред. Ричър хвана с лявата ръка предния лък, за да запази равновесие. След няколко крачки започна да схваща ритъма. При всяка стъпка конят го люшкаше наляво-надясно и напред-назад. Продължи да се крепи за седлото и здраво стисна крака, за да задържи тялото си неподвижно.
— Чудесно — похвали го Кармен. — Сега аз отивам напред, а той ще ме последва. Много е кротък.
И аз бих кротувал, помисли си Ричър, със сто и петнайсет килограма на гърба при четирийсет и три градуса.