Кармен цъкна с език, леко пришпори кобилата и тя бавно заобиколи коня на Ричър, после продължи през двора и отмина къщата. Дребната жена се полюшваше плавно върху седлото, мускулите на бедрата й се стягаха и отпускаха. Шапката бе килната ниско над очите й. С лявата ръка държеше юздите, дясната висеше отпусната настрани. Ричър зърна син слънчев отблясък върху фалшивия диамант.
Кармен мина през портата, прекоси пътя и продължи право напред, без да спира или да се озърта. Ричър огледа наляво и надясно, на юг и на север, но не видя нищо освен мараня и далечни сребристи миражи. От другата страна на пътя имаше варовикова площадка, издигната на около педя. Ричър се приведе напред и остави коня да я изкачи. Оттук скалата се издигаше съвсем плавно, вероятно не повече от десет-петнайсет метра на километър. Краят на склона се губеше нейде в далечината. Прорязваха го дълбоки пукнатини, ориентирани в посока изток-запад, и плитки долчинки с размера на бомбени ями. Конете си подбираха пътя. Движеха се съвсем уверено. Засега не се налагаше да ги управляват и Ричър бе много доволен, защото не знаеше как точно става това.
— Внимавай за гърмящи змии — подвикна Кармен.
— Страхотно — отвърна той.
— Конете се стряскат от всяко движение. Подплашат ли се, хукват да бягат. Ако стане такова нещо, дръж се здраво и дърпай юздите.
— Страхотно — повтори той.
Хилави повехнали храстчета впиваха отчаяно корени в напуканата скала. Имаше и малки дупки, широки по две-три педи, някои с подкопани ръбове. Идеално място за змии, помисли си Ричър. Отначало се взираше във всяка дупка. След това се отказа, защото сенките бяха толкова плътни, че не се виждаше нищо. А и ездата почваше да го изморява.
— Далеч ли отиваме? — подвикна той.
Кармен се завъртя веднага, сякаш бе очаквала този въпрос.
— Трябва да прехвърлим билото — обясни тя. — От другата страна има оврази.
След малко излязоха на широки и равни варовикови площадки. Кармен го поизчака да се изравни с нея, но продължи да язди една-две крачки по-напред. Не искаше да види лицето й.
— Боби ми каза, че си имала ключ — подхвърли Ричър.
— Така ли?
— Каза, че си го загубила.
— Не е вярно. Никога не са ми давали ключ.
Ричър мълчеше.
— Напълно съзнателно го направиха — добави тя. — Нарочно. Като символ.
— Значи Боби лъже?
Кармен кимна, без да го поглежда.
— Казах ти, не приемай нито една негова дума за истина.
— Той твърди, че изобщо не заключват вратата.
— Понякога я заключват, друг път не.
— Каза още, че не си длъжна да чукаш.
— И това е лъжа — отвърна Кармен. — Откакто го няма Слуп, ако не почукам, тутакси грабват пушките. А после почват да го увъртат: „О, извинявай, ама много се изнервяме, като чуем външни хора да тършуват из къщата.“ Истинско шоу.
Ричър продължаваше да мълчи.
— Боби е лъжец, Ричър. Казах ти.
— Сигурно е лъжец. Защото разправяше, че си довела някакъв тип и той накарал Джош и Били да го пропъдят. Но Джош и Били не бяха чували за такова нещо.
Кармен дълго мълча.
— Не, това е истина — каза накрая тя. — Преди около година срещнах един мъж в Пейкъс. Имахме връзка. Отначало се срещахме само у тях. Но той искаше да ме вижда по-често.
— И ти го доведе тук?
— Идеята беше негова. Смяташе, че може да се хване на работа, за да бъде по-близо до мен. Знаех си, че е лудост, но все пак се съгласих. Точно оттам ми хрумна идеята да те поканя. Защото нещата наистина вървяха чудесно. За две-три седмици. После Боби ни хвана.
— И какво?
— Всичко свърши. Моят приятел си тръгна.
— Тогава защо Джош и Били отрекоха?
— Може да не са го направили те. Може би нищо не знаят. Може Боби да се е справил сам. Приятелят ми не беше як като теб. Беше безработен учител.
— И просто изчезна, така ли?
— Видях го само още веднъж, в Пейкъс. Беше много уплашен. Не пожела да разговаряме.
— Боби каза ли на Слуп?
— Обеща да не казва. Имахме уговорка.
— Каква уговорка?
Тя замълча отново. Яздеше и се полюшваше лекичко върху седлото.
— Обичайната. Ако аз направя нещо за него, и той да направи нещо за мен.
— Какво нещо?
Кармен не отговори веднага.
— Никак не ми се иска да ти го обяснявам.
— Разбирам.
— Да, разбираш.
— И той наистина ли си премълча?
— Нямам представа. Накара ме да го направя два пъти. Беше отвратително. Той е отвратителен. Закле се да пази тайна. Но той е лъжец, затова предполагам, че все пак е казал на Слуп. При някое от роднинските свиждания. Знаех си, че и в двата случая губя, но какво можех да сторя? Имах ли избор?
— Боби се досеща защо съм тук. Смята, че имаме връзка.