Кармен кимна.
— На негово място и аз щях да си мисля същото. Той не знае, че Слуп ме бие. А и да знае, не би очаквал да предприема нещо.
Ричър дълго мълча. Конете изминаха още двайсет-трийсет метра с бавна, търпелива крачка.
— Трябва да се махнеш — каза той. — Колко пъти да ти го повтарям?
— Няма да бягам — отвърна тя.
Излязоха на билото. Кармен издаде тих звук и кобилата спря. Конят на Ричър също спря до нея. Намираха се на около петнайсет метра над равнината. Пред тях варовиковата скала слизаше полегато на запад, прорязана от широки сухи дерета. Отзад, на километър и половина в източна посока, червената къща и останалите постройки се разстилаха върху спечената земя като детски играчки. Сивата лента на шосето пресичаше равнината от север на юг. Зад миниатюрната барака с колите започваше черният път, прорязващ пустинята на зигзаг като белег върху обгоряла сипаничава кожа. Въздухът бе сух и неестествено прозрачен чак до хоризонта, където го замъгляваше мараня. Жегата беше кошмарна. Слънцето напичаше страховито. Ричър усещаше как лицето му изгаря.
— Внимавай, докато слизаме — предупреди го Кармен. — Пази равновесие.
Тя мина пред него, оставяйки кобилата сама да подбира пътя по надолнището. Ричър леко пришпори коня и я последва. Сетне изтърва ритъма и се разклати, защото животното рязко спря.
— Следвай ме — подвикна Кармен.
Отиваше надясно, към едно сухо дере е плоско, песъчливо дъно. Ричър се напрегна да съобрази накъде да дръпне юздата, но конят зави сам. Под копитата му хрущяха камъчета, тук-там се подхлъзваше. После прекрачи направо и дерето, при което цялото му тяло се разлюля напред-назад. Кармен вече слизаше от седлото. Скочи, разкърши се и зачака. Конят спря до нея, Ричър измъкна десния си крак от стремето и слезе, вършейки всичко точно както преди половин час, само че в обратния ред.
— Е, как ти се струва? — попита Кармен.
— Сега вече знам защо Джон Уейн ходи толкова смешно.
Тя се усмихна за миг, после отведе двата коня до ръба на дерето и затисна юздите им с голям камък. В плътната тишина наоколо се чуваше само едва доловимият звън на нажежен въздух. Кармен отвори чантата на седлото и измъкна отвътре чантичката си. Дръпна ципа, бръкна вътре и извади малък хромиран пистолет.
— Обеща да ме научиш — каза тя.
— Чакай — прекъсна я Ричър.
— Какво?
Той не отговори. Пристъпи наляво, после надясно, приклекна, изправи се. Обиколи и огледа дъното на дерето, накланяйки глава, за да различи по-ясно тъмните сенки по пясъка.
— Какво? — повтори Кармен.
— Някой е бил тук — каза той. — Има следи. Трима души, дошли са с кола от запад.
— Следи? — изненада се тя. — Къде?
Ричър посочи с пръст.
— Следи от гуми. Лекотоварна кола. Спряла е тук. Трима души са пролазили до ръба на колене.
Той отиде до края на дерето, където следите свършваха. Легна върху горещата пръст и се подпря на лакти. Надигна глава.
— Някой е наблюдавал къщата.
— Откъде знаеш?
— Няма нищо друго за гледане.
Кармен коленичи до него, стискайки хромирания пистолет.
— Много е далеч — каза тя.
— Сигурно са използвали бинокли. Или по-скоро далекогледи.
— Сигурен ли си?
— Случайно да си виждала отблясъци? Слънчеви отражения по стъкло. Рано сутрин, когато слънцето е ниско на изток.
Тя потръпна.
— Не. Никога.
— Следите са свежи — каза Ричър. — На не повече от ден-два.
Кармен отново потръпна.
— Слуп — каза тя. — Смята, че ще избягам с Ели, преди да се прибере. Заръчал е да ме следят.
Ричър стана и се върна към средата на дерето.
— Виж следите от гуми — посочи той. — Идвали са четири или пет пъти.
Наистина, следите се препокриваха в сложна плетеница. Бяха поне четири, може би пет. Прашната земя запазваше ясно шарката на гумите. До най-дребни подробности. Външният ръб на предната дясна гума беше почти напълно протрит.
— Но днес ги няма — каза Кармен. — Защо?
— Не знам — отвърна Ричър.
Кармен се загледа настрани. Подаде му пистолета.
— Моля те, покажи ми как да си служа с това.
Ричър откъсна очи от следите по пясъка и погледна оръжието. Полуавтоматичен „Лоркин L–22“, шестсантиметрова цев, хромирани метални части, дръжка от пластмасова имитация на розов седеф. Произведен наскоро в Майра Лома, Калифорния и вероятно неизползван, откакто е напуснал фабриката.
— Добър ли е? — попита Кармен.
— Колко плати за него?
— Над осемдесет долара.
— Откъде го взе?
— От един оръжеен магазин в Пейкъс.
— Законно ли?
Тя кимна.
— Попълних всички документи. Добър ли е?
— В общи линии — каза Ричър. — Така или иначе, за осемдесет долара по-добър няма да намериш.