На връщане разговаряха за страха. Отначало Кармен мълчеше, докато се изкачваха по склона. На билото пак спря. Ранчото се разстилаше в далечната мараня под тях, а тя просто седеше и го гледаше, стиснала с две ръце предния лък на седлото. Не говореше, очите й бяха унесени. Както винаги конят на Ричър спря малко зад кобилата, тъй че той виждаше същата гледка в ъгъла между шията и рамото й.
— Страхувал ли си се някога? — попита Кармен.
— Не — каза той.
Тя помълча, после запита:
— Как е възможно?
Ричър вдигна очи към небето.
— Научих се още когато бях малък.
— Как?
Той погледна земята.
— Имах по-голям брат. Естествено, той винаги ме изпреварваше. Но аз исках да върша същото като него. Той имаше страшни комикси и редовно гледаше американска телевизия, ако бяхме на място, където я излъчват. Аз гледах същите комикси и филми. Имаше един сериал за космически приключения. Не му помня името. Гледахме го някъде на черно-бял телевизор. Може би в Европа. Героите имаха космически кораб като малка подводница с паешки крака. Кацаха на разни планети и излизаха да проучват. Спомням си как една вечер ги подгони някакво ужасно същество. Беше космато като маймуна. Като хималайския снежен човек. Дълги космати ръце и грамадна озъбена уста. Преследва ги чак до кораба. Те скочиха вътре и затръшнаха люка само секунда преди то да се вмъкне след тях.
— И ти се изплаши?
Ричър кимна, макар че стоеше зад нея.
— Мисля, че бях на около четири години. Умирах от страх. През нощта бях уверен, че онова страшилище е под леглото ми. Спях във високо старинно легло и знаех, че чудовището живее отдолу. Канеше се да излезе и да ме сграбчи. Почти усещах как ме докосва с лапи. Не можех да спя. Ако задремех, то непременно щеше да изскочи. И затова будувах часове наред. Виках татко, но когато той идваше, се срамувах да му кажа. Така продължи много дни.
— И какво стана?
— Побеснях. Не се ядосвах на себе си заради страха, защото от моя гледна точка чудовището наистина съществуваше и беше нормално да се страхувам. Ядосвах се на него, че ме кара да се боя. Че ме плаши. Една нощ просто избухнах от ярост. Изкрещях: „Добре де, излез да те видим! Само излез, гадино! Ще те скапя от бой!“ Бях се изправил срещу страха и го превърнах в агресия.
— Помогна ли ти това?
— Вече никога не изпитах страх. Стана ми навик. Ония космически пътешественици не трябваше да бягат, Кармен. Трябваше да спрат и да се изправят срещу чудовището. Да спрат и да се бият. Видиш ли нещо страшно, трябва да пристъпиш срещу него, а не назад. Инстинктивно, несъзнателно, с дива ярост.
— Винаги ли го правиш?
— Винаги.
— Така ли да постъпя и аз? Със Слуп, имам предвид.
— Мисля, че така трябва да постъпват всички.
Тя замълча. Вгледа се в къщата, после вдигна очи към хоризонта отвъд нея. Изцъка с език и двата коня едновременно тръгнаха по дългия полегат склон към пътя. Кармен се измести напред на седлото, за да запази равновесие. Ричър стори същото и успешно се задържа върху коня. Но не му беше твърде удобно. Вероятно язденето щеше да се нареди сред многото неща, които бе опитвал по веднъж, без да повтори.
— Е, какво разправя Боби за нас? — попита Кармен.
— Разправя, че от месец насам те няма по цели дни, а понякога изчезваш и нощем. Според него въртиш любов в някакъв мотел край Пейкъс. Сега е възмутен, че си ме довела точно преди Слуп да се върне.
— Де да беше така — тихо каза тя. — Любовна интрига между двама ни в мотела. Де да беше само това…
Ричър не отговори. Кармен помълча, после попита:
— Иска ли ти се да беше така?
Ричър я гледаше как седи върху кобилата. Изящна, стройна, полюляваща леко бедра в такт с търпеливия конски ход. Слънцето проблясваше по мургавата й кожа с цвят на пчелен мед. Косата й висеше почти до кръста.
— И по-лоши неща има на тоя свят — каза той.
Когато се прибраха, се свечеряваше. Джош и Били ги чакаха пред конюшнята. Подпираха се един до друг на дъсчената стена в плътната сянка под стряхата. Пикапът им беше готов за пътуването и чакаше на двора.
— И тримата ли трябва да отидете? — прошепна Кармен.
— Идеята е на Боби — отвърна Ричър. — Опитва се да ме държи настрани от теб. Смята, че така ще ни развали забавлението.
Кармен вдигна очи към небето.
— Ще прибера конете — каза тя. — Но първо трябва да ги изчеткам.
Двамата слязоха от конете пред вратата на обора. Джош и Били се отлепиха от стената с нескрито раздразнение.
— Готов ли си? — подвикна Били.