— Трябваше да е готов преди половин час — каза Джош.
Заради тия приказки Ричър ги накара да чакат. Отиде до спалното съвсем бавно, защото не обичаше да го командват, а и защото се беше схванал от язденето. Мина през банята да изплакне праха от лицето си. Напръска ризата със студена вода. Бавно се върна на двора. Пикапът вече бе обърнат към портата и двигателят работеше. Кармен четкаше коня на Ричър. Над кестенявата козина се надигаха малки облачета прах. Джош седеше отляво в пикапа, провесил крака настрани. Били стоеше до дясната врата.
— Да тръгваме — подвикна той.
Настаниха Ричър в средата. Джош намести крака и затръшна вратата. Били се вмъкна от другата страна и Джош потегли към портата. На пътя спря, после зави наляво и в този момент Ричър разбра, че положението е много по-лошо, отколкото бе предполагал.
7
Беше видял торбите с хранителни смески в склада. Много торби, може би около четирийсет, натрупани една върху друга. Големи книжни торби, тежки по десет-дванайсет килограма. Общо към половин тон. Колко време трябваше на четири коня и едно пони, за да изядат всичко това?
Но още от самото начало бе ясно, че пътуването е чиста приумица на Боби. Безсмисленото пътуване за смески имаше само една цел — да го отстрани временно от живота на Кармен. Само че сега не отиваха за смески. Защото завиха наляво. Върху торбите бе отпечатана марката на смеските заедно с разни реклами и адреса на доставчика. Доставчикът живееше в Сан Анджело. Ричър бе видял това име да се повтаря четирийсет пъти, изписано върху всяка торба с големи, четливи букви. Сан Анджело, Сан Анджело, Сан Анджело. А Сан Анджело се намираше на североизток от окръг Ехо. Далеч на североизток. Не на югозапад. Би трябвало да завият надясно.
Значи Боби възнамеряваше да го отстрани завинаги от живота на Кармен. Джош и Били имаха нареждане да го разкарат. А Боби бе казал: Джош и Били ще сторят каквото им се поръча. Ричър се усмихна, гледайки право напред. Бяха си направили сметката без кръчмаря. Те не знаеха, че е влизал в склада, не знаеха, че е видял надписите върху чувалите и че от седмица насам редовно разглежда картата на Тексас. Мислеха, че завоят наляво вместо надясно няма да му подскаже нищо.
Как смятат да го направят? Кармен бе споменала, че бившият й приятел бил много уплашен. Толкова уплашен, че дори не пожелал да разговаря с нея на сравнително безопасно място, в Пейкъс. Значи сега щяха да се опитат да сплашат и него? Ама че майтап! Усети как агресията бавно се разгаря в гърдите му. Той си послужи с нея умерено и прецизно, както умееше. Използва притока на адреналин, за да прогони вцепенението от краката си. Остави го да се разлее из тялото. Разкърши рамене, опирайки от едната страна в Джош, от другата в Били.
— Далеч ли е? — невинно попита той.
— Около два часа път — каза Били.
Движеха се с деветдесет километра в час право на юг. Пейзажът не се променяше. Отляво — сух пустинен храсталак, отдясно — унила варовикова равнина, тук-там напукана на отделни площадки и слоеве. Безмилостен пек. Движение нямаше. Пътят изглеждаше тъй, сякаш по него минаваха не повече от две-три коли дневно. Може би смятаха просто да се отдалечат и да го изхвърлят някъде из пущинака, където можеше да умре от жажда, преди някой да го открие. Или от изтощение при опита да се завърне. Или от ухапване на гърмяща змия.
— Не, по-малко от два часа — каза Джош. — Пътят е около сто и шейсет километра.
В такъв случай може би отиваха към бара, за който споменаха вчера. Сигурно имаха там приятели. Дано да имат, помисли си Ричър. Двама жалки каубои определено не могат да ме уплашат. После въздъхна. Отпусна се. Както бе казал на Кармен, с яростната агресия имаше един сериозен проблем — залогът ставаше безмилостен. Всичко или нищо. Припомни си своя първи ден в гимназията. През лятото, след като завърши основно училище, семейството му се върна за шест месеца в Щатите. Записаха го в голяма гимназия близо до някаква военна база в Ню Джърси, около Форт Дикс. Той беше готов. Както винаги обмисли нещата сериозно и задълбочено. Гимназията трябваше да стои по-горе от основното училище във всяко едно отношение, включително и по сблъсъците в съблекалнята. Затова той подготви обичайния си план за първия учебен ден: да пребие първия, който се опита да го закачи. Досега това винаги му бе носило успех. Удряй силно, удряй рано, отмъщавай предварително. Това впечатляваше всички. Само че този път трябваше да ги впечатли още по-силно, да удря още по-жестоко, защото гимназията несъмнено беше на далеч по-високо ниво.