— Разбираш ли, трябва да ти признаем нещо — намеси се Джош. — Излъгахме те. Наистина пропъдихме един тип. Мешаше си чехлите с мексиканката. Боби сметна, че не е много пристойно при сегашните обстоятелства. Нали разбираш, Слуп в затвора и тъй нататък. Затова ни помоли да уредим нещо. Ние го доведохме тук.
— Искаш ли да чуеш какво направихме? — попита Били.
— Мислех, че отиваме до склада за хранителни смески — каза Ричър.
— Складът е в Сан Анджело.
— Тогава какво правим тук?
— Обясняваме ти положението, това правим. И онзи тип го доведохме тук.
— Какво общо има той с мен?
— Боби смята, че сте от една категория, това ви е общото.
— Значи смята, че и аз си мешам чехлите с нея?
Джош кимна.
— Точно така.
— А вие какво мислите?
— Същото. Инак защо ти е да идваш при нас? Не си каубой, ясно е като бял ден.
— Ами ако ви кажа, че сме само приятели?
— Боби рече, че не е само това.
— И вие му вярвате?
Били кимна.
— Естествено, че му вярваме. Тя се задява и с него. Той сам ни го каза. Тогава от какъв зор ще подмине теб? Виж какво, не те упрекваме. Малката е апетитно парче. И аз бих й пуснал ръка, само че тя е на Слуп. Трябва да почиташ семейството, дори ако става дума за цветнокожи. Такива са правилата по нашия край.
Ричър мълчеше.
— Другият тип беше учител — продължи Били. — Не се държеше прилично. Затова го докарахме тук. Изведохме го в задния двор, намерихме нож за клане на прасета, викнахме две-три момчета да го държат, смъкнахме му гащите и казахме, че ще му клъцнем това-онова. Той изрева, захленчи и се напика. Плачеше и се молеше. Обеща да изчезне. Умоляваше да не му правим нищо. Но ние все пак го резнахме мъничко. Хей така, за по-весело. Шурна кръв. После го пуснахме. Но го предупредихме, че ако още веднъж му видим физиономията, ще режем докрай. И знаеш ли какво? Вече не му видяхме физиономията.
— Всичко мина гладко — добави Джош. — Като по вода. Само един проблем имаше — докато пристигне линейката, едва не му изтече кръвта. Трябваше да я викнем предварително. Решихме да го запомним за следващия път. Дето се казва, човек се учи, докато е жив. И ето, сега се обадихме предварително. Специално заради теб. Би трябвало да си ни благодарен.
— Значи го резнахте? — попита Ричър.
— И още как.
— Май се гордеете с тоя подвиг.
— Вършим каквото трябва. Грижим се за семейството.
— И си признавате пред мен?
Джош кимна.
— Защо пък не? Кой си ти, по дяволите?
Ричър сви рамене.
— Във всеки случай не съм учител.
— Какво означава това?
— Означава, че ако решите да резнете мен, ще ви откара линейката.
— Тъй ли си мислиш?
Ричър кимна.
— Онзи кон, дето го яздих, създава повече неприятности, отколкото ще ми причините вие, момчета.
Той ги изгледа един по един. Спокойно и право в очите. В подобни положения безметежната самоувереност прави чудеса. А той наистина се чувстваше самоуверен. Това чувство почиваше на богат опит. Много отдавна не бе губил кръчмарски бой срещу двама противници.
— Вие решавате — заяви той. — Или се отказвате още сега, или отивате в болница.
— Знаеш ли какво? — усмихна се Джош. — Мисля, че ще продължим по програмата. За какъвто и да се смяташ, тук ние имаме много приятели. А ти не.
— Не съм питал за обществените ви отношения — каза Ричър.
Но Джош очевидно говореше истината. Двамата имаха приятели тук. Някаква тиха, едва доловима тръпка плъзна из залата. Хората ставаха напрегнати и неспокойни. Озъртаха се към тях, споглеждаха се. Напрежението растеше. Билярдните топки спряха да тракат. Ричър долавяше как въздухът се наелектризира. Идваше ред на мълчанието. На предизвикателството. Може би нямаше да са само двама противници, а повече. Много повече.
Били се усмихна.
— Ние не се плашим лесно. Такава ни е професията.
Боби бе казал същото: Те излизат на арената с бикове, които тежат по тон и половина. Няма да се уплашат от теб. Ричър никога не бе ходил на родео. Имаше само неясни, откъслечни впечатления от филмите и телевизията. Доколкото помнеше, ездачите сядаха върху някаква ограда, после скачаха върху бика, докато го пускат на арената. И трябваше да се задържат… колко, осем секунди ли беше? Ако не успееха, животното можеше да ги ритне зле. Да ги стъпче. Или да ги намушка с рогата. Значи тия двамата притежаваха някаква тъпа храброст. И сила. И издръжливост. Бяха свикнали с болката и страданията. Но освен това бяха свикнали с определена схема. С някакъв ред на действие. С някакво равномерно отброяване, преди изведнъж да започне действието. Ричър не знаеше какво е това отброяване. Може би три, две, едно, давай. Или десет, девет, осем. Така или иначе, бяха свикнали да изчакват, отброявайки секундите, после да се напрегнат, дълбоко да си поемат дъх и чак тогава да почне всичко.