Шерифът кимна предпазливо.
— Стана, след като си тръгнахте — продължи Ричър. — Сбиха се и загубиха.
— С кого? — попита Боби. — Какъв човек?
— Неподходящ човек.
— Кой беше?
— Някакъв едър човек — обясни Ричър. — За една-две минути ги смаза от бой. Мисля, че някой повика линейка. Сигурно вече лежат в болницата. Може и да са мъртви, знам ли? Загубиха, и то много лошо.
Боби го гледаше втренчено.
— Кой беше човекът?
— Човек като човек. Никому не пречеше.
— Кой?
— Май не е тукашен.
Боби се поколеба.
— Ти ли беше?
— Аз? — изненада се Ричър. — Че защо им е да се бият с мен?
Боби не отговори.
— Защо им е да се бият с мен, Боби? — запита отново Ричър. — Каква би могла да е причината?
Боби мълчеше. Изгледа го свирепо, после се завъртя и повлече нозе към вестибюла. Шумно затръшна вратата зад себе си. Шерифът остана на място.
— Значи здравата са пострадали — каза той.
Ричър кимна.
— Така изглежда. Съветвам ви да завъртите един телефон, за да разберете. А след това не е зле да разпространите новината. Да обясните на тукашните какво става, когато се бият с неподходящи хора.
Шерифът кимна все тъй предпазливо.
— Може би не е зле и вие да си имате едно наум — добави Ричър. — Боби ми каза, че тук хората сами си решават проблемите. Не обичали да си имат вземане-даване със закона. Намекна, че ченгетата не се месят в лични спорове. Това било стара традиция в славния Западен Тексас.
Шерифът помълча, после каза:
— Май има нещо такова.
— Боби беше категоричен. Такава е традицията, и точка.
Шерифът извърна глава.
— Е, може и така да се каже. А аз много уважавам традициите.
Ричър кимна.
— Радвам се да го чуя.
Шерифът спря за миг на стъпалата, после се отдалечи, без да поглежда назад. Вмъкна се в колата, изгаси мигащите лампи и включи двигателя. Внимателно заобиколи отровнозеления линкълн и подкара към портата. Двигателят му не беше добре регулиран. Ричър долавяше мирис на неизгорял бензин и чуваше тихи експлозии в ауспуха. После колата увеличи скоростта, изчезна в далечината и пак настана тишина, нарушавана само от песента на щурците.
Ричър слезе от верандата и отиде до кухненската врата. Тя стоеше отворена — може би за проветрение или за да може прислужницата да подслушва. Самата прислужница стоеше отвътре, само на крачка от найлоновите ресни против насекоми.
— Здрасти — каза Ричър.
Отдавна бе свикнал да се сближава с кухненския персонал. От приятелство с готвача винаги има полза. Но прислужницата не отговори. Стоеше и го гледаше плахо.
— Искаш ли да позная нещо? — каза той. — Приготвила си за спалното само две порции.
Тя издаде някакъв неопределен утвърдителен звук.
— Заблудили са те — каза Ричър. — Боби ли беше?
Тя кимна.
— Рече, че нямало да си дойдеш.
— Сбъркал е — каза Ричър. — Джош и Били не се върнаха. Затова май ще им изям вечерята. И на двамата. Много съм гладен.
Тя се поколеба. После сви рамене.
— Ще донеса чиниите. След минутка.
Ричър поклати глава.
— Ще вечерям тук. Няма смисъл да се разкарваш.
Той разтвори найлоновите висулки със събрани длани и влезе в кухнята. Миришеше на лютивия сос от обяд.
— Какво има за вечеря? — попита той.
— Котлети — каза прислужницата.
— Добре — кимна Ричър. — Предпочитам чифтокопитните пред беззъбите.
— Какво?
— По-добре говежди котлет, отколкото месо от броненосец.
Прислужницата взе ръкохватки и извади от фурната две горещи чинии. Във всяка имаше по един средно голям котлет, солидна купчинка картофено пюре и по-малка купчинка пържен лук. Остави ги на масата с вилица до лявата порция и нож до дясната. Чиниите приличаха на двуцевка, гледана отпред.
— Били ми беше братовчед — каза тя.
— Едва ли си струва да говориш в минало време — каза Ричър. — Джош пострада по-зле.
— И Джош ми беше братовчед.
— Е, много съжалявам.
— От друг клон на рода — поясни прислужницата. — По-далечен. И двамата бяха глупаци.
Ричър кимна.
— Личеше, че не са от най-умните.
— За разлика от стопаните — добави жената. — Каквото и да правиш с оная мексиканка, помни, че не са глупави.
После го остави да вечеря сам.
Когато свърши, Ричър изми двете чинии и ги сложи обърнати на мивката. Отиде до конюшнята и седна да чака вътре в зловонната жега, защото искаше да е близо до къщата. Седеше върху бала сено, с гръб към конете. Отначало те изглеждаха разтревожени, после привикнаха с присъствието му. Усети ги как заспиват един по един. Престанаха да тропат с копита и откъм отделенията долетя лениво, сумтящо дишане.